Защо все трябва да е трудно?
Сред яснота и лекота,
наспани сладко, се събуждат
необходимите неща.

С ръка посягат да докоснат
лицето ти. Те идват тук
съвсем естествено и просто,
с честит разпознаваем звук,

спокойно въздухът ги диша,
водата се напива с тях.
И сам моливът ти ги пише,
и ги разсмива твоят смях.

А ако още са далече –
почакай. Запомни добре:
Не може нищо да попречи,
не може никой да ги спре.

Когато някой те обича,
а после най-накрая спре
и радостта му се затича
към по-приятелско море,

на тебе първо ти олеква –
не си му искал любовта.
Вниманието му отеква
във църкви, в чашки на цветя,

в камбаните на празни чаши,
с които заедно сте пили.
Замахваш, весело-уплашено,
а споменът жужи и жили.

Небето става по-широко,
но е лишено от уют,
тъгата прави резки скокове
и свободата всява смут.

Но и това ще мине скоро,
ще се разсее като дим,
че ти си бил герой в история,
че някога си бил любим…

В пещерите на сърцето,
издълбани от кръвта,
спи съкровище, което
не е сън или мечта,

то е истинско и само
който храбро се реши
да се гмурне там, той няма
да скърби, ще утеши

самотата си, страха си,
ще е силен и богат,
и дори да бъдат къси
дните му на този свят,

ще изпрати всеки залез
тих и удовлетворен,
от една любов погален,
очарован и спасен.