Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

Лятото в разгара си кара колело,
на гърба му ризата трепка. Всичко пари,
и като забравен сутринта котлон
нажежено слънцето плаши със пожари.

Жегата озъбена съска и звъни,
и засъхват жабите в локвите изпити.
Като срамежливи бременни жени
свеждат слънчогледите тежките си пити.

Ще се гмурне в сенките, за да се разхлажда,
шепа джанки кисели ще си набере
лятото жадувано, пламнало от жажда –
непосилно хубаво, в повече добре.

Знам, че си ми обиден, дето ти сбърках името, и никога няма да го забравиш, обаче не ми се сърди, а?
Аз съм така, и друг път съм правила гафове.
Едно време бях класна на един 10 б клас. Имаше там един Венци, който страдаше от изключително тежка форма на акне. Беше много зле детето, понякога направо му се затваряха очите от тия обриви, а пък гадовете от класа му се подиграваха. На всичкото отгоре!
Една вечер телефонът ми звъни.
– Госпожа Донева? Аз съм майката на един ваш ученик, Венци. Обаждам се да ви предупредя, че той утре няма да дойде на училище.
– Така ли? Защо? Да не би да е болен?
– Ами не… ще го водя на изследвания за неговия проблем с акнето.
– Добре. Не се притеснявайте. Като ми донесе медицинска бележка, ще му извиня отсъствията.
– Ами, вижте… той няма да ви даде бележката. Затова ви се обаждам. Той много се притеснява за тия пъпки и не иска въобще да се обсъжда въпросът.
– Е, и вие сега. Всяко дете на тая възраст ги има.
– Ама вие знаете, при него случаят е по-тежък…
И аз й казвам:
– Тежък случай?! Вие не знаете на какво се казва тежък случай! Елате да видите в моя клас какво чудо има. Аз имам в класа си един Венци, който е направо адски зле.
Тишина.
Още малко тишина, и жената отсреща ми казва:
– Госпожо Донева. Аз. Съм. Майката на Венци от вашия клас.

Безполезно обичам.
Любовта се хаби,
тя се губи, изтича
във подземни тръби,

не блести, не разхлажда,
тъне в тайни тъми,
не празнува, не ражда,
само глухо шуми…

Нека някой ми каже,
за да знам, за да знам,
че е нужно и важно
някой път да си сам.

Обещание искам,
че ще бъда добре,
че моментът е близко
и тъгата ще спре.

Че каквото се губи,
то остава на склад,
и самотният влюбен
в своя мъничък ад

произвежда любови
и мечти си отглежда,
за да има готови
планини от надежда,

високосни години
от „живели щастливо”,
диамантени мини
със „Ура!” и „Горчиво!”,

и не е безполезно
да обичам самотно
като жадно за глезене,
а бездомно животно.

Небето пие от земята
и затова е прашно цялото.
И паркът окосен отмята
на сенките си одеялото.

Врабци се мият край пръскачките
сред капки и дъги дантелени.
Жени разсеяно провлачват
походките си карамелени.

Неделно сънено живуркане,
зашеметено и безцелно –
безплатна шарена притурка,
подпъхната под понеделника.