Успяхме ли? Преминахме ли зимата?
Дойде ли време да се преброим?
Обичам да ми изговаряш името.
Да ме поглеждаш, както си вървим.
През гледките, през хората, през времето,
през чувството, което се променя,
от всичко, смогнах само теб да взема,
а ти – да си запазиш само мене.
Сега, след пътя, стигнахме ли някъде?
Дойде ли време вече да се връщаме?
Обичам да ми разкопчаваш якето.
Две копчета и ще си бъда вкъщи.
Толкова любов неприложима
като сняг вали и се разтапя.
И искри от радост в нея има.
И стрехи, които тихо капят.
Толкова любов с адрес объркан,
със красиви отлепени марки.
Закъснели, натъжени щъркели.
Пеперуди с избледнели шарки.
Толкова приготвено обичане
ей така невкусено остава.
Остаряват хората самички,
а пък любовта се разхищава…
главоболието ми усеща
промяната която се надига
зад ъгъла се приближава
дебне
припряно плаща за таксито
промяната приижда
пръстени които
не се изваждат лесно
кокалчетата на пръстите не се предават
не зная кой
не се обажда
кой ще бъде
в стаята прахът се сляга
неподвижна съм
усещам че е скоро
за хубаво или за лошо
смъртта ли ще ни раздели
какво ще стане
като риби мислите се разминават
не идва сън
не идва тишина
промяната е близо но изчаква
тя е дете
което аз сама ще раждам
да си даря живот
но още чакам
Снегът ще се изниже
под мръсната дантела
от пясък, сол и грижи.
Ще се стопи най-смело.
Сам изход ще намери.
Потиска го градът.
От улиците черни
снегът, готов за път,
по слънчеви въжета
ще се качи. Ще литне.
През мравешки мазета,
през шахтите им ситни
от тук ще се изплъзне.
Ще тича, без да спира.
Снегът лежи и мръзне
и бягства си планира.
Една свещица само
да види, че гори
от слънцето голямо,
и ще се изпари.
Тези възрастни хора
се държат за ръка
и е мило и странно,
че ги виждам така –
тя с домашно елече
посред градската жега,
той – прилично облечен,
тя – опряна на него.
Той – почти беззащитен
с тези ключици тънки.
Тя за всичко го пита.
Тя го води навънка.
И несигурна, мека
се огъва земята.
Те напредват полека.
Те си плащат водата.
Малки дядо и баба,
уморени от път.
Плащат тока. И хляба.
И каквото дължат.
Мое мило, любимо,
аз, ако остарея…
Ти дали ще ме имаш,
както той има нея?
Тъй както слънцето блести
от стая в стая в стая в стая,
така усмихваш се и ти,
припомняш си, че те желая,
и как повдигам смешни вежди
или надничам в огледалото,
и как отблизо те разглеждам,
и че съм ти удобна цялата,
и често бъркам ляво с дясно,
и ми е важно да ме галиш…
и, засега, ти става ясно,
че няма как да ме прежалиш.
