понякога искам да ти кажа,
че твоята липса кара града
да се криви като неудобна обувка
и не мога да мисля за нищо друго.
понякога искам да ти изкрещя,
че съм нещастна.
понякога съм те сънувала
и всичко помня.
но в тези случаи
си служа пак с
обичам те
Ние с тебе бяхме нежни като звук
и отеквахме добре един във друг
като музика, която се топи
като мен, когато ме докоснеш ти.
Тананикахме един и същ рефрен
и светът бе празничен и подреден.
Но сега объркано и не във такт звучи.
С тебе ми е хладно, с тебе вече си мълчим.
Пак сме заедно, ала звукът е друг.
Близо си, но мисълта ти вече не е тук.
Ритъмът ти изостана, натежа
и звучи горчиво, и звучи като лъжа.
Моля те, не ми отнемай песента.
Аз си мислех, че безкрайна ще е тя.
И не съм готова всичко да се промени.
Да мълчим фалшиво, да си с други, вече да не бъда с теб.
Моля те, мелодията нека продължи.
за леко фалшиво тананикане 🙂
Мария казва:
на едно дърво е спряла
някаква кафява птица
под небето, пожълтяло
като снимка на старица
хоризонтът е размътен
топлината те унася
слънчогледите край пътя
са разсейваща украса.
тошко казва:
05/08/2010 в 7:39 pm |
…
А в шубраците отдолу
нещо дребно, нещо голо,
животинче без криле
щъка. Има си поле.
Има си хралупа, храсти
и уши за да слухти.
Пази се от остри страсти.
И не иска да лети.
Мъка!…
Меко и топло, следобедът – тих.
Щях да чета, но във сън се унасям.
Чувам елхата как рони игли.
Чувам дори как блещука украсата.
В ДТ „Гео Милев“ в Стара Загора работих по „Антигона“ и „Как се прави приказка“.
Понеделник беше мил и добре възпитан. Харесваше работата си, разбираше се с колегите, имаше много приятели и всяка седмица ходеше с тях по планините.
Хобито му беше фотографията и имаше огромна колекция със снимки на хора и места, които е видял и харесал.
Той самият почти не можеше да бъде видян на снимка. Първо, не харесваше особено външния си вид, и второ, фотоапаратът винаги беше у него, нямаше как да бъде и пред, и зад обектива едновременно.
След работа Понеделник обичаше да излиза из града, ходеше на кино. Танцуваше салса, рок и танго; пиеше същото, каквото пият хората на неговата маса.
Стараеше се да се прибира в квартирата си колкото може по-късно, защото му беше омръзнало да стои сам.
Един ден той намери в пощенската си кутия писмо, което не беше предназначено за него. Сметка за телефон в отворен плик. В края на седмицата пощальонът не минаваше, това писмо просто не беше на мястото си.
