Светлината се промъква
с огромни котешки лапи.
Острите й нокти
отпарят ивици от съня.
В сивия сумрак
лицето ти изглежда далечно.
После изгрява слънце.
Тигрите на светлината
полягат върху нас.
Лицето ми върху твоето.

Сърцето ми вирее
добре във безнадеждност.
То от студа умее
да кондензира нежност.

От страх да се захлопне,
от смях да се разгърне.
И да избяга с тропот,
и скоро да се върне.

Сърцето ми отдавна
тупти на ти с тъгата.
Безшумно и безславно,
в една безкрайна дата –

на пътя между вчера,
което още гасне,
и утре – ненамерено,
но важно и прекрасно.

Надежди го окъпват,
примамват, обещават..
Сърцето не пристъпва.
Мълчи и устоява.