Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

Доктор Толев:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.

Мария:

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

Доктор Толев:

…

Мъчително влюбване. Ала защо ли
двамата с тебе – безлисти тополи

тръпнем от вятъра, който ни свежда,
слушаме лошото – то ни нарежда

вече да спираме още да искаме,
да се научим плача да потискаме,

да се страхуваме в дългите нощи,
да премълчаваме – трябва ли още

да се задават горчиви въпроси,
взор да отваряме, който да проси

топло да дойде – а кой е отсреща?
И затова ли внезапно ни среща

мъчително влюбване – за да изпита
как сме със чашата… вече изпита…

…

(романтично-демоничен диалог, подправен с готически фатализъм)

Мария:

Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна –
само за три дни й станала тесна.
То е трагедия, даже е драма –
свършва училище, вече е дама,
има три чифта лазурни обувки,
виж й антенките – целите в джувки,
а пък коланът я стяга през кръста,
златният пръстен не влиза на пръста.
И като връх в нейните патила –
май че й никнат прозрачни крила.
Точно сега ли? Защо все на мене?
Майка ми мисли как да ме жени!
Аз имам планове, гледам напред –
мен ми се ходи в университет.
Мравката щъка и нокти гризе,
шават антенките й фантазе.
Гризва си поничка, хрусва си сладки
и пак антенките стават й гладки.
Тя си разхлабва с въздишка корсета
и се запътва пеша към банкета.

Доктор Толев:

А пък насреща й иде мравок,
в погледа силен, с тембър дълбок,
гащите лъскави, ясно е – сини,
мърдат му ноздрите – също комини
и прохриптява със властно: ела!
Олеле, мравчице, имаш крила –
бързо политай, спасявай се, бягай –
този мравок насериозно се спряга,
виж го какъв е опасен, зловещ –
в страшното ловък, в лошото – вещ,
той те изгаря, поваля, оплита,
той те омайва и даже не пита –
той е разбойник, направо е враг,
ти да не вярваш на профила драг,
той е разплакал поредица мравки,
ако е нужно – прилагам и справки,
ти го разкарай – сега е момента,
щото мравоци по принцип са мента
и на невинни кат тебе създания
носят бели и големи страдания,
правят живота им грозен и чер,
той е за тебе на рана – пипер!

Тъй и наричаше дребна калинка,
мигаше честно – лоялна дружинка,
даваше укази, даваше зор –
мравката слисана литна без спор
и се загуби нанейде в небото.
Туй бе достатъчно – тъкмо защото
бързо калинката грабна мравока –
тумбеста, лъскава и пъстроока,
взе го под мишница, бръмна с крилце,
даде му своето кръгло телце,
та му антенките сгъна и скърши,
и със това епизодът привърши…

Мария:

Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

Доктор Толев:

Че било кръст…
а сетне – храсти, троскот…
Какво пък странно има във това?
Трева,
и мекото ухание на пръст,
и всичко се нарежда адски просто…

Мария:

И лягаш да поспиш сред аромат
на чай, и да протегнеш гладки кости.
Какъв разкош – да нямаш път назад,
да си у вас, да не очакваш гости.

Да си пристигнал. Много отдалеч
да идва само приглушено ехо
от тъжна или неспокойна реч,
а ти да нямаш нужда от утеха.

Доктор Толев:

И не е важно времето навън
а в случая отгоре падат листи –
безшумно, акуратно – като сън,
защото тъй природата се чисти.

И няма вече тръгване и път,
редът напред е повече от скромен –
изчистен от тревоги и от плът,
оставаш само с името си: спомен…

Мария:

През ноември – топло време:
старец, който в парка дреме,

жълти дюли във градините
под небе – от яркосините,

сутрин – тънко заскрежено,
късо, обезоръжено,

без успехи, без доспехи,
потно под дебели дрехи,

жалко като стих неказан,
сочно като плод прерязан,

гузно и половинчато –
нито зима, нито лято.
 

Доктор Толев:

Пак ноември. Този път
случи се на кръстопът.

Уж е слънчево, пък хладно.
Есенно, но някак гладно.

Вече няма сладък плод,
вече всичкият народ

се скатава в кафенета,
а по улиците кретат

тук-там дядовци и бабки.
Знаят, дните им са кратки,

та разбързано ги срещат.
То… същото и аз усещам…

Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

Т.Т.:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.
Ами да! 🙂

Мария:

Даже и размазани обаче,
някои гадинки хапят лошо.
Други, без да си ги пипнал, плачат.
Трети мигат с погледи кокоши.

И сърцето обезоръжено,
всеки миг заето да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти,
и не иска никой да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

И само от всичко се откъсва,
по-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

08.09.2011

Мария

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

Тошко 

А тиквичката скрива се във тор.
Тя мястото си знае – край стобора.
Присъствува почти във всеки двор
със мисия да храни доста хора.

За тиквичката няма празен ден.
Заета е с растеж, да дебелее.
Защото знае – чака я леген,
във който ще я режат щом узрее.

За тиквичката няма капка шанс
да чуе думи, пълнени със нежност.
Един банален, делничен каданс,
със скромен епилог, по принадлежност.
🙂

13.07.2013