Сигурно съм последният човек в България, който разбра за Емил Конрад (може би защото нямам тийнейджър в къщи или защото не гледам телевизия). Преди месец-два разбрах, че е написал книга, на която тийнейджърите са реагирали много бурно – имало е опашки в студени януарски/февруарски дни като за хляб по времето на кризата, само че този път за книга. Погледнах книгата – само от корицата беше ясно, че не е за мен. Погледнах и едно случайно видео – и то не беше за мен и забравих за случая.
Вчера случайно се озовах на конференция за издателския бизнес и дигиталните технологии. Цяла сутрин слушахме за това как да маркетираш продукта си използвайки дигитални технологии, как да правиш вирусни (viral) клипчета, които уж са за едно (което привлича емоционално и визуално публиката), а всъщност са за друго (твоя продукт), колко пъти да пускаш нещо във фейсбук на ден (според едни специалисти 2 е оптимално, според други – поне 4), как непременно трябва да направиш страница за автора в Wikipedia или пък в Google не знам какво си и колко си назад, ако не го направиш.
Не ме разбирайте грешно – конференцията беше практична, полезна за мен, но в същото време, след толкова много приказки за PR и маркетинг беше започнал да ми остава един неприятен привкус от това, в което оставих бизнес света преди години, а именно едни хора, които преминаваха от това „да експлоатираме хората до дупка – те само гледат да кръшнат от работа – и това, което им плащаме им е много“ към „има тук едни обучения по NLP/не знам какъв друг вид хипнотични умения и като ги преминеш, започваш да въздействаш така на хората, че те правят каквото ти искаш без да разберат.“ По едно време вчера ми се стори, че второто съвсем е взело превес в нашия свят.
Беше вече къснен следобед когато Емил Конрад и представителката на издателство Егмонт излязоха да представят тяхната история. Аз трябваше да си тръгна преди края на конференцията, разглеждах програмата и всички останали лектори, които ми бяха по-интересни като теми и които щях да изтърва, но нямаше как, трябваше да си взема детето от градина. Чудех се дали да не си тръгна преди да започне тяхното представяне, че от задуха в залата и от седене на стол цял ден ме цепеше страшно главата, но реших да остана. Първоначално слушах разсеяно и незаинтересовано, затова и подробности като цифри и кой (Емил или издателката) предложил нещо, може и да не предам точно, но предавам смисъла.
Емил и издателката му започнаха да разказват какво се е случило в дните преди издаването на книгата. Как, преди официалната премиера Емил пуснал във facebook/youtube/twitter информация, че който закупи предварително книгата му ще получи личен автограф от него и от момента на обявата в следобеда на един януарски ден до 12 ч. вечерта на същия ден, получили 1 300 заявки. През следващите дни продължили да получават по 1 000 заявки на ден докато до деня на премиерататрябвало да подпише собственоръчно 6 000 книги.
Издателите му казали, „Виж, не очаквахме такъв отговор. Дай да кажем на хората, че интересът е прекалено голям и да изпратим книга с автограф само на първите заявили,“ но младежът настоял да подпише всички. Докато разказваха, показаха снимки, които читатели са правили на получените от тях книги с автограф. Написаното в книгите въобще не беше нещо смотолевено и кратко, а истинско посвещение с автограф „На Ани,… С обич, Емил“ нарисувано сърчице някъде там и т.н.
Върнал се въпросният младеж след подписването на книгите първия ден у дома и видял над 1 000 имейла в пощата си с проблеми, които хората имали по това как да поръчат книгата. До 2 ч нея нощ отговарял на имейли. И така няколко дена, докато подписал и изпратили всички книги.
На премиерата, въобще не очаквали, че ще се извиват опашки, но отново, въпросния младеж не само е подписвал по (сега тук ми се губи точната бройка, но да кажем) 1 000 книги, но и въпреки че бил с температура, използвал всяка възможност когато не е с читатели да отговаря на коментарите и въпросите на хората във facebook/twitter и да „харесва“ всяка снимка, на която е отбелязан.
Резултатът са мега опашки пред всяка книжарница в различните градове, в които е било представянето на книгата му и 39 000 продадени книги, над 200 000 фенове във facebook, видеата му в youtube се гледат по 100 – 200 000 пъти.
Нарочно погледнах днес – няма нищо казано за младежа в Wikipedia, няма негов профил в Google не знам какво си, пуска по 2-4 поста във facebook на ден, но по майските празници, например, с дни не е пускал нищо.
Въпросното момче и неговите издатели не са следвали стъпките препоръчани от маркетинг и ПР специалистите, но самият той е правил това, което му идва отвътре. Някъде още в началото на представянето си каза, „Днес се говореха много неща за това какво и как тряба да се прави, но аз просто така си правя нещата.“
В същото време, не останах с впечатление Емил да се е взел насериозно. Говореше с шеговит тон, от него лъхаше естественост и автентичност. В залата половината от публиката бяха студенти по книгоиздаване – по-голямата част жени долу-горе на негова възраст. Тъй като пристигнах късно, се озовах сред студентската част на публиката и много ясно си лечеше реакцията им на всеки лектор – кога скучаят и са отегчени, кога си водят записки, кога са подразнени от някой лектор. Влиянието на никой от лекторите не можеше да се сравни с влиянето на Емил върху публиката – оживлението, интереса, усещането, че говорят на един език и че се разбират.
Трябва да си призная, че след тази презентация и след снимките, които видях на децата, които чакат на опашки за книгите му си казах, че децата са добре (по заглавието на един филм) и че ако всички ние правехте това, което просто си правим и което ни идва отвътре, светът щеше да бъде едно по-добро място.
От известно време забелязвам, че много се ядосвам. За който ме познава отпреди, това може да е изненада. А може и да не е. Може аз едва сега да го осъзнавам.
Казах си, ще запомня мястото и утре ще дойда да ги снимам с фотоапарата. Но опитът ми с всичко, което искам да снимам, а и с живота, е, че утре няма – утре я завали дъжд, я някой се разболее, я трябва да свърша някоя спешна работа и така минават дни, а цветовете на розата не чакат никого – те днес са такива, утре други, вдругиден са увяхнали. Приближавам с телефона и започвам да снимам.
