Хората спорят, карат се, едни са твърдо против, други са безразлични, трети питат защо не?!? Хелоуин. Всъщност, притеснява ме повече шума около този ден, отколкото да срещна няколко маскирани хлапета на улицата. А още повече ме притесняват няколко други неща, но те после.

Миналата година, когато все още живеехме в старата си квартира, намираща се в огромен  блок, с десетки семейства с деца във входа, на този ден си бяхме сами с детето у дома.  Борехме настинка, пиехме чай, бършехме носовете… Реших да изненадам човечето с вещерски пръсти и да му разкажа как на другия край на планетата в този ден хиляди деца са се маскирали страшно , за да прогонят злите духове така, както ние си имаме кукери и кукерски празници, които според мен са едни от най-страшните, които могат да съществуват :) И докато си пием чай, хапваме вещерски пръсти и си разказваме, на вратата се звъни. Отивам да отворя и наистина така се изненадвам от гледката пред мен, че стоя безмълвна няколко секунди. „Лакомство или номер!“  – извикано от десетина джуджета като моето, но маскирани и с тиквени фенери в ръка. Радост наднича зад мен и им се радва с хремавия си нос. Аз се извинявам, че току що сме си изяли лакомствата и нямам нищо друго за случая, а те с хихикания избягаха към горния етаж.

Преди няколко дни – в чудене как да се маскира :)

Днес изпратих моето джудже на детска градина като дяволче, където повечето родители искали да се организира парти, за да могат децата да се радват. И моето джудже се радва. Без много шум и фанфари. Нарисувало е тикви за децата. А вчера изработихме духчета и прилепчета от подръчни материали. Междувременно не е станало англичанче или американче, ако това са опасенията на повечето хора :) Ходи на народни танци, прави кукерски маски, облича се като лазарка и изобщо празнува и отбелязва всички нашенски обичаи. Което, обаче, не пречи да е отворено и разбиращо за нови и интересни неща.

Прилеп и духче от боядисани ролки от тоалетна хартия :)

Сещам се за куп неща, които са много по-вредни и опасни от маскираните хлапета в този ден.  Доста повече се страхувам от псевдопатриоти или крайни патриоти. Тъжно ми е за хилядите хора, които кандидатстват за зелени карти. За тези, които заминават без билет за връщане. Много по-притеснително е, че много български младежи знаят по-добре английски, отколкото български. Страшно е, че хората в ежедневието си започват да използват масово чуждици и да се питат ‘а това как беше на български’.

Доста ми е странно да слушам критики от хора, които нагъват Макдоналдс, кока-кола, чийзкейкове, чипсове и т.н.  Колко от хората, които критикуват днес, в ежедневието си слушат само народна музика и никога, ама никога не си припяват някой от последните британски хитове?!? Гледаме американски филми, обличаме и обуваме дрехи и обувки от цял свят, ядем боб от Казахстан, яйца от Полша, глезим се с лимони, портокали, авокадо, манго…. Пътуваме къде ли не.  И докато се бием по гърдите колко големи патриоти  сме като не празнуваме Хелоуин, Свети Валентин и т.н., някъде, от другия край на планетата някой подарява мартеници и разказва как е видял това да се прави в България. В Нова Зеландия украсяват дърво с мартеници на първи март. В Китай ядат българско кисело мляко и слушат Б.Т.Р., българска минерална вода се пие по цял свят, в големите марки парфюми се крие уханието на българската роза, в Европа хапват лютеница и шопска салата, а в космоса се рее Делю Хайдутин. Ама я да вземем да забраним всички тези неща на света, че нали сме патриоти….

И така… За тези, които са запазили спокойствие и смятат да зарадват малчугана си с нещо, то ето едно скромно предложение за вещерски пръсти. От мен толкова и „БУУ“ ;)

Курабийки вещерски пръсти

100 гр краве масло на стайна температура

1 ч.ч. захар       (ч.ч. от 250 мл)

1 ванилия

2 яйца

1/4 ч.ч. кисело мляко с 1 ч.л. сода в него

3,5 ч.ч. брашно + 1ч.л. канела (пресято)

за декорация: захар, канела, тиквени семки или бадемови ядки, разбито яйце

Разбийте маслото със захарта, след което добавете яйцата и ванилията. Сменете миксера с дървена бъркалка и добавете брашното с канелата на два-три пъти, като редувате с киселото мляко със сода. Замесете меко и нелепнещо тесто, което може да приберете в хладилник за десетина минути. Загрейте фурната на 180 градуса. Намаслете тавичка и започнете оформянето на курабийките. Може да разделите тестото предварително на равни части и след това да оформите фитили(пръсти) с желаната големина. С клечка се правят няколко резки, за свивки, след това се намазват с яйце и се поръсват със захар, а където е върха на пръстите се слага тиквена семка/бадем и се поръсва с малко канела. Пекат се 10-15 минути или до порозовяване. След като изстинат стават хрупкави отвън и мекички отвътре. И малко страшни ;)

За да харесаш страницата ми във Facebook тук :)

Летните дни и месеци се изнизаха като песъчинки между пръстите. Бързо, неусетно. Остава само приятният спомен за разпиляните коси, солената кожа, тежката раница, неизменната сламена шапка. Натежаващият от миди, камъчета, стъкълца и пръчици багаж… Сувенири.

Далечни остават запотените чаши с бяло вино, ароматът на босилека и онези невероятни миди в ресторантчето до брега, песните на цикадите, разговорите на вълните, дините, пъпешите, смокините… Далечни, но все пак случили се – това е утеха.

Палатката е сгъната и качена на високо. Ще спи зимен сън, а останалите в нея дребни песъчинки ще й разказват цяла зима слънчеви истории. Сандалите ми се пенсионираха, вместо в тях краката ми се вмъкват в гумени ботуши. Сламената шапка виси безучастно на закачалката, плетената тържествува нагло на главата ми.

Сега, когато и есента е към своя край, бързам да си припомня лятото, да скъсам окончателно с него и да се вмъкна тихомълком в настоящето. Да облека дебелия пуловер, да приема уханията, вкусовете и усещанията на днешното, да продължа доволно напред. Макар и с ботуши…

Тази година се случи така, че за първи път отидохме в Гърция. Два пъти. Дадохме старт на летните дни на къмпинг в близост до Уранополи. Градче, което се намира на полуостров Атон и което разполага с една кула за забележителност, малки плажове наоколо, тесни улички, малки къщи, обградени с цветни храсти. Централната улица е  осеяна с магазини с църковни стоки и сувенири, заради близостта със Света Гора, както и задължителните сапуни, зехтин, лакомства. В градчето има няколко очарователни малки пекарни, които предлагат и мини сладоледи на клечка или във фунийка, на които аз поне трудно се наситих.Туристите могат да се качат на ферибот и да направят панорамна обиколка на Света Гора, от което ние не се възползвахме. Може да се посети и отсрещният остров Амуляни, до където отидохме, след купчина суперлативи по негов адрес. Популярен е с един от плажовете си, който наистина беше хубав, но за извънсезонно беше и достатъчно претрупан и то от нашенци, та бързо си тръгнахме от там. Решихме да се разходим из пристанищното градче, но след като го кръстосахме два пъти на длъж и на шир не открихме нищо интригуващо. Изискваше огромно усилие да открием работещо заведение , в което да пием по нещо студено, докато чакаме връщането на ферибота, защото между два и пет всичко живо почива. Няма дори котка да видиш по уличките.

Местните – от всички възрасти и пол летят със скутери, да си без каска е задължително, а идеалният случай е да държиш в едната си ръка фрапе, в другата гирос. Ако им се изпречиш на пътя –  сам си си виновен(в случай, че те забележат). Най-запомняща беше една доста възрастна баба, която ни остави в облак прах, след като ни задмина.

Градчетата и разходките на полуострова ми допаднаха много повече. Без предварително начертан план, без да се интересуваме особено от карти, имена, местности. Така например прекарахме половин ден в опити да щурмуваме  манастирче, намиращо се на  висок хълм и около него изгоряла маслинова гора. Стигнахме до портата на италианец, чиято съпруга била българка, та ни повтаряше постоянно „добре,добре“, но на мъчен английски ни обясни, че манастирчето е в пределите на неговата чисто нова частна собственост. Освен разочаровани си тръгнахме и целите в сажди от изгорените дръвчета, но пък наблюдавахме един от най-красивите залези..

Плажът, който беше до къмпинга ни беше много малък, но пък спокоен. Вечер излизаха децата на риболов, двойки на разходки с лодки и ние няколко пъти, с одеалце за пикник, вечеря и подрънкващи чаши в ръка. 

Готвенето на къмпинг не е от най-лесните неща на света, особено, ако си като нас и не искаш да товариш половината си дом в багажника. Но въпреки всичко мисията е възможна, приготвената храна може да бъде проста, но много вкусна, а в съчетание с цикади, вълни, залези, узо…. може да се превърне в най-вълшебната вечеря, която да измести и най-добрия ресторант.

Прекарахме два дни в търсенето на пазар. Съседите ни по палатка ни обясниха къде го открили, как добре си напазарували, какви неща имало, все домашни… И ние зор – да го намерим, но уви пазар така и не открихме. Последния ден се срещнахме с един нашенец-гурбетчия, който  ни каза, че пазарът бил само във вторник, та това обясни нашите безпочвени лутания. Останахме си с бразилските лимони от магазина :)

Пазар не намерихме, но за сметка на това открихме, че в Уранополи обикалят бусчета и камиончета по цял ден, всяко предлагащо различни стоки. Това до голяма степен обясни бедното зареждане на магазините, но не ни улесни особено. Камиончетата обикалят и с високоговорител съобщават, че са в града и какво карат. Бабите изкачат от дворчетата и започват пазарлък. Едни карат метли, други картофи, трети дини, четвърти домашни потреби, пети зеленчуци. Богата работа, но… ходи ги разбери какво викат през високоговорителя. В крайна сметка преследвахме няколко преки едно открито камионче, за да си купим плодове.

Попаднахме на отличен магазин за риба, в който работеше баща с двете си дъщери и които бяха толкова мили и отзивчиви, че останах влюбена. Стоката им свършваше към обяд и на другия ден рано сутринта зареждаха нова, току-що уловена. Какво – каквото са уловили в мрежите рибарите. След неколкократно пазаруване, собственикът ми подари половин килограм скариди, а когато му казах, че съм от България беше особено изненадан и развълнуван.

Като цяло нагласата ми към Гърция и хората там, преди да отидем за първи път, беше една, а след това се обърна рязко. От това, с което се сблъсках и двата пъти през лятото, мога да съдя, че са доста сърцати, открити хора.  Това беше най-голямата ми изненада. Хората са усмихнати и макар по някои малки знаци и разлики с нас, да разбираш, че животът им също не е лесен, те не дават това да е над тях. Не това е лицето им. По-отпуснати са от нас, сякаш не отдават голямо значение на нещата, които ги мъчат, докато сякаш ние повече се свъсваме, когато имаме такива. Кой знае, за това може да е  виновна жегата там :)

На къмпинга готвим на малко котлонче. На снимката  – ориз със скариди и зеленчуци.

Прясно уловена риба от магазина :)

Пържена риба, местен хляб и зехтин, салата с домати, краставици, фета. Лимоните са бразилски :)

Днес смятам най-накрая да ви кажа и рецепта. Тя е много проста, лесна за приготвяне, вкусна, бърза и са ви необходими едва няколко съставки. За съжаление най-важната е най-трудно откриваема и то в добър и пресен вид в България, но мисията не е невъзможна.

Скариди  копър и чесън

300-400 грама скариди

връзка копър

2-3 скилидки чесън

лимон

сол

зехтин

В нагорещен тиган се сипва струйка зехтин и се слагат измитите и подсушени скариди. Задушават се, до порозовяване. Чесънът се накълцва и се добавя в тигана, както и сол на вкус. Задушава се още минута-две и се сваля от огъня. Добавя се накълцан копър и се напръсква с лимон.

Аз ги готвя с черупките, защото стават още по-вкусни, след това всеки си ги почиства. У нас се продават по-рядко пресни, които са сивкави на цвят и по-често бланширани, които са розови , а в много случаи и почистени.

С това смятам да завърша първата част от нашият малък щурм в Гърция. Вторият път беше по-кратко, малко по-далечно и много по-различно, но и в двата случая много приятно!  Пожелавам си не пак, а още. Пожелавам и на вас :)

За да харесаш страницата ми във facebook тук :)

Ранен следобед. Слънцето все още твърде жарко напича и няма никой по калдъръмените улички. Само босите ми крака пристъпват уверено, макар и понякога да пари и да търсят сянка. Тук-там някой мързелив котарак се припича на слънце, а от време на време крясъците на гларусите развалят сладката им дрямка. Смокините пръскат сочен аромат и ме съблазняват да се покача на нечий дувар, но незнайно как още се въздържам. Имам и мисия. Искам да го обходя, отново, всяка уличка, всяко тясно коридорче между дървените къщи. Да мина край всяко любимо местенце преди да е захладняло и отпуснатите туристи да започнат ленивите си разходки по улиците. Преди музикантите да излязат на всеки ъгъл, преди джиповете да подкарат към близките плажове и кръчми.

Три месеца съм в Созопол. Tова лято за първи път  виждам морето и „градът на спасението” така, с тези очи. Не с очите на турист, който вечер обикаля с тълпата сувенирните магазини и нито крачка в страни. Не и с очите на местен, който се скъсва от работа и „хейтване” по туристите три месеца (трите най-хубави месеца!), а после няма с кого да се размине на улицата почти година . Аз съм гост и за мой късмет имам свобода.

Имам свободата да стана рано, когато по калдаръмените улички се разхождат още само котките. Имам възможността да видя почти всички созополски лица  – от началото на сезона, когато шепа хора делят плажа, който от своя страна още не е отрупан от край до край с чадъри. Да видя, че градът може да бъде тих, чист и подреден. Без непременно паркирани джипове и налитащи си на бой шофьори пред старите къщи. Без препълнени кофи и съмнителни аромати от шахтите.Да видя и как постепенно глъчката се увеличава, улиците стават все по-трудно проходими от пешеходци, говорещи на най-различни езици.  Оформят се и задръствания от автомобили (български естествено – „ми чи то плажа найш къде е?!?”). А плажът –  само далечен блян, нейде под шезлонгите и хавлиите. Заведенията в бясна надпревара кое може да озвучи града по-добре и „в Грузя ще ни чуят ли?!?”. Свикнах щом вляза в магазин да ме посрещат с „Добръй ден” и „Я могу вам помоч”, макар да съм си доста черничка, за да мина за рускиня. В разгара на сезона се оказахме любители на дворно припичане на слънце и надуваем басейн. Заради кофти съседите ни обаче тази идилия не продължи дълго.

Малко след средата на август нещата рязко се променят. Градчето почти се изпразва от руската реч. А съвсем към края, когато излизаме на разходка чувам стъпките си да отекват далеч, далеч по   уличките.  Дядовци рибари сядат пред къщите си и закърпват мрежите си, други изваждат чирозите да се сушат под стряхата и бдително следят хлапаците и мухите да не налетят на ценната стока. Бабите вече не седят пред къщите толкова заради продажбите на сладкото от смокини (ахх, това божествено сладко от смокини…) и плетените покривчици, колкото на клюки. Събират се на групички, но в осем без пет уличките бързо се лишават от тяхното присъствие, защото… сериалът започва. Някои дядовци също бързат да се приберат точно тогава ;) Остават малките и тинейджърите, които се скупчват пред някое стълбище и всеки с таблет в ръка разцъкват кой знае какво. Впрочем малкият созополчанин е вече добре въведен в бизнес средите и съм почти сигурна, че голяма част от децата сами са си купили техниката. Из града дежурят сергийки с рисувани мидички, щипки от раци, някой и друг сувенир задигнат от дома и задължителните гривни от ластици.

…

Скалите. Толкова истории чуваш за тях. Толкова тайни крият. Пред мен разкриха не веднъж  прекрасната гледка на делфините, които смело доближават града.  Колко често с бои и платно заставаше някой художник, загледан напред, в синьото. Колко често младежи докосваха устните си. На колко погледи, на  колко „обичам те” са станали свидетели… Разпилени коси, боси крака, сплетени пръсти… Изгреви, залези, изгреви…

Смокините. Сладкият им аромат се разнася от вятъра из целия град. Скриваш се под дебелата им сянка и заравяш поглед напред, сред вълните. Времето спира. Или пък лети твърде бързо. Загубваш се. Сладолед, сок от бъз, вино, смокини… Шумоленето на вълните, надпяването на гларусите, глъчката на приближаващите туристи, тишината от безбройните звезди на небето. Неповторим симфоничен оркестър.

Любимият плаж. Не точно плаж. Малък, към любимата гледка, сами. Всеки ден.  И пак залези, залези…

Мина като на сън. Толкова бързо, нереално, безвъзвратно.  Сега сякаш не е било. „Градът на спасението“, който не просто ни спаси, а ни подари най-синьото босоного лято.

За да харесаш страницата ми във Facebook тук :)

Малкото шушулче :) Толкова ентусиазирано и развълнувано. Ще ходи на народни танци след като цяла зима играе ръченици в хола. Пристъпва в залата срамежливо, едва-едва. Застава в края и с охлювски движения в началото повтаря показаното от учителката. До края на часа обаче се е отпуснала и с нетърпение пита кога ще има пак.

Скоро идва и първата изява. Всички са развълнувани, залата е малък кошер. Шушулката има сценична треска и казва на учителката, че няма да участва. Ок, няма да я насилваме. Но идват носиите, красиви, спретнати, блестящи.

„Размислих, искам да участвам“!

Облича се и през цялото време си шепне колко е красива тази рокля. Колко ще е красива и тя с нея. Защо не носим всеки ден тези дрехи?!? Оглежда се в огледалото и вече е самоуверена, готова да излезе на сцената. Магията се случи.

„Нали ще ме гледаш?“

Там, на сцената, с червени бузки, бели корделки и сладки опашки, с „най-красивата рокля“, се вие малко хорце. Нулева група :) Тук-там объркват, някой изпреварва другия, някой забравя стъпките, но бързо се включва отново. По средата на танца спира, за да ми помаха от сцената, а после бърза да навакса в танца. А на мен ми е толкова мило. И гордо. И изобщо ще се пръсна от щастие!

Има ли друго, което може да те направи толкова щастлив? Малко човече, което те държи за ръка и чака да го поведеш през света. Което се осмелява и преодолява себе си и страховете си, което те търси с поглед и маха щастливо от сцената.

Всичко друго някак бледнее.

(салата айсберг със задушени броколи и гъби, плоски питки с извара, задушени картофи, портокал)

Вечната дилема какво да се обядва, докато не си у дома. Независимо дали си в офиса или някъде в движение, въпросът с храната и каква да бъде тя си остава. За различните хора има различни решения, но да речем, че не всеки ден искаме пица или баничка ( а и не ни е необходимо) и не винаги можем да поръчаме от ресторант или още повече да отидем в него. Живеем забързано, но ни се иска и да е здравословно, да спестяваме финанси, да спестяваме време. Да спестим и на природата някоя и друга излишна опаковка или плик. Преди време често ви показвах различни идеи за това какво да вземете във вашата кутия за обяд(тук). То е всъщност точно това, с което бихме обядвали и у дома. От скоро имам нова кутия за обяд. Когато започнах да се интересувам от бенто потърсих подобна на българския пазар, но не открих. След това се разтърсих из различни сайтове и намерих доста различни варианти, но за да се сдобия с такава кутия трябваше да поръчам от Япония да речем и се оказах. До преди месец, когато се сдобих с тази от българска фирма, която ги внася (www.lunchbox.bg). Предимството ѝ е, че може да събереш няколко различни ястия в една кутия, без да понасяш половината покъщнина, за да може спокойно да обядваш в работата. Пластмасова е, но производителите претендират да е от онази – безвредната, така че им се доверявам и я ползвам, а и опцията за буркани супа или мазни банички в найлонов плик не ме блазнят(или поне не винаги ;) ). Предлагам ви няколко варианта за обяд , които съм приготвяла през последния месец. Опитвам да се съобразявам със сезонните наличности от плодове и зеленчуци, а тъй като сме почти вегетарианци няма да срещнете месни ястия, освен тук-там рибни. Това са само идеи, но от които да се възползвате и разнообразите според вашия вкус и потребности.   (Вегетариански дюнери със зелева салата, кисели краставички, боб, задушени гъби, маслини, таханов сос)  (зелена салата с маслини и репички, франзела, яхния с боб и картофи, кисело мляко с мед и киви) (айсберг с маслини и дресинг с кисело мляко и тахан, хляб, задушени броколи, бонбони с фурми, рожков, овесени ядки и още незапомнени от мен неща :) ) (зелева салата, маслини, дресинг с кисело мляко, запеканка с картофи, броколи и сирена, парче кекс с пълнозърнесто брашно, портокал)   (зелена салата с репички, запечена на тиган сьомга, мини сандвичи с хумус, банани) (Задушени броколи, сандвич с козе сирене и задушен спанак, ябълка, разкошен шоколадов кекс) (зелена салата с репички, ориз с билки, ягоди, фурми)

Те са абсолютно разкошни и съвършени!  С пухкава текстура, с невероятните аромати на какао и масло, за изненада има плодов пълнеж и нежна, нежна шоколадова глазура за завършек. Като гледам времето навън днес, едва ли ще се скъсаме от разходки и обиколки. По скоро ще си го направим домашно, уютно, сгушени на топло ( дано възможно най-много хора са така!). Разговарящи, четящи или творящи, на чаша топъл чай или кафе,  а защо не и в кухнята, приготвяйки си утешителна награда за зимното време. Определено резултата повдига духа и настроението, така че при първа възможност се възползвайте от предложението ми!

 

Продукти:

150гр брашно

2-3 с.л. какао

1/2 ч.л.бакпулвер

150 гр. захар

100 гр меко масло

2 яйца

50 гр разтопен шоколад

за пълнеж – сладко по избор(при мен от сливи) – х1 ч.л. за кексче

за глазурата – 200гр заквасена сметана, 200 гр шоколад, 100 гр. масло, 100 гр. пудра захар(може и по-малко), 50 гр какао

Фурната се загрява на 170 градуса. Подготвя се форма за кексчета (при мен с 12 незда).

В купа пресяваме брашното, какаото и бакпулвера. В отделна купа се разбиват маслото и захарта. Добавят се едно по едно яйцата. Добавя се сухата смес и разтопения шоколад. Обърква се добре и се разпределя във формата за кексчета като всяко гнездо се пълни до половината. Слага се по 1 ч.л. от избраното сладко в средата и се допълва с останалата смес(на около половин см от ръба на формичките). Пече се 20 минути.

През това време се приготвя глазурата. Разтопява се шоколада на водна баня. В купа се разбива заквасената сметана с пудрата захар и какаото. Постепенно се добавя и разтопения шоколад. Обърква се добре и със сместа се украсяват изстиналите кексчета, с помощта на шприц. Може да се поръсят със захарни пръчици.

За да харесаш страницата ми във Facebook тук :)