juliapulia

Днес, 11 ноември, честваме деня на Св. Мина – покровител на семейството, на сираците и бездомните, на жените, на народните лечители, на воините, на пътешествениците. Св. Мина всъщност е бил воин и християнин в Египет, който става жертва на антихристиянски гонения.

Единственият манастир в страната, който носи името на светеца е Обрадовският девически манастир. Ще го откриете близо до София, малко след квартал Бенковски. Там се намира чудотворната икона на светеца, на която жените се покланят и се молят да заченат. Аз самата съм била в манастира веднъж и трябва да ви кажа, че въпреки строителните дейности, които течаха в момента, мястото много ми хареса. Да, разширяваха го, поради огромния интерес на миряните да остават и нощуват там. Посете го ако можете, днес или пък в друг ден – струва си, поне по мой спомен.

Днес имен ден имат Мина, Минка, Минчо, Виктор и Виктория.

И тук започва по-интересната част от моя разказ. Всъщност в народните представи денят на Св. Мина няма нищо общо с църковната обредност. На днешния ден българите отбелязват т.нар. Вълчи празници, защото Св. Мина е покровител на вълците.

Според едни вярвания Вълчите празници започват на Архангеловден и свършват при старта на Рожденственския пост (15 ноември). Според други – започват именно днес и завършват на 21 ноември. Ще кажете кое последно? Ами няма последно, в различните части на страната вярванията се разминават – въпрос на традиции, предания и дори може би поведение на вълците.

Вълчите дни имат много сериозна обредност с цел предпазване. В календара на есенно-зимните празници има много такива дни, в които има по-скоро условия и забрани, отколкото празнуване. Вълчите дни имат за цел да пазят хората от вълчи нападения, които някога са си били голяма заплаха, както за човешкия живот, така и за стадата. За да се предпазят хората не са се доближавали до остри предмети, които символизират острите зъби на вълка. Сред тези предмети са ножове, ножици, куки, игли и др. Та в тази връзка днес и изобщо през целия този вълчи период не се шие и плете. Малко почивка за жените нали ;)

В същото време Вълчите дни са времето за последна подготовка за зимата и за приближаващия пост. Това са дните за завършване на ремонтните по дома и двора. Използвайте тези дни и вие, за да подготвите къщите си за студовете. Една приятелка точно вчера ми каза, че оплътнява прозорците. Ние пък извадихме зимните дрехи :)

На днешния ден, както и в другите Вълчи дни, не трябва да се замръква навън, за да не го хванат човек злите сили. Общо взето това е времето, в което се слага край на общо селските забави, събори и т.н. Време, в което човек се прибира в дома, време в което се затваряме и обръщаме към общуване със семейството.

И знаете ли, във всичко това има много логика. Първо, по отношение на вълците – смята се, че точно в този период започва размножителният им сезон и те стават изключително агресивни. Второ, започва и да се стъмва рано, започват дългите нощи. Трето, спирането на празненствата, само след 4 дни започват постите, време в което човек се отдава на съзерцание, молитва и преоценка на света и живота; време, в което не се празнува, а се кротува.

Та така, днес е семеен празник. На трапезата се слага пилешко и най-вече, повтарям, не се замръква навън (нищо, че ние ще се размотваме из парка с кучетата – това не е въпрос на избор).

Честит празник и да бягаме да се радваме на последните слънчеви лъчи! Сега ни се е паднало :)

* Ако виждате реклами в края на този пост, то те са поставени и подбрани от wordpress.com, а не от мен!

Или моите първи впечатления от тази тотално странна и различна държава, разположена на мъгливия Албион (не че съм видяла мъгла досега де).

Лондон никога не ми е бил целева туристическа дестинация и няма да ви кажа що, щото не знам. Та беше ясно, че за да го видя, трябва някой да ми тегли един ритник по задника и да ме прати там… ъъъ тук.

Пътувала съм доста из близката и далечна Европа, но някак си никога не съм я чувствала чак толкова различна от нашата собствена култура и стил на живот. Да, понякога е прекалено подредено (… и чисто), понякога религията е различна, хората – специфични. Нищо не ми е било чуждо; по логиката „еми и там живеят хора, като навсякъде“.

Обаче кой да очаква, че Великобритания ще ме вкара в тотално различно измерение!

Естествено още от летището към хотела изпитах ужаса на обратното шофиране. Хем знам, че е така. Честно ви казвам, през цялото време имах усещането, че някой ще се нацепи в нас. Побърках се да бия спирачки. Особено пък при вида на кола, правеща ляв завой или десен (не съм сигурна, за оня дългия иде реч, дето ти идва отникъде и ти пресича пътя :) ). И снощи така, вървя си по тротоара и изведнъж зад гърба ми се появява някакъв червен голям и двуетажен, който се представя за автобус. Ти го чакаш отпред, оно ти иде изотзад. А?! Готино! Няма такъв стрес… баси. И това е във всеки момент на улицата. И не ми обяснявайте, че се свиква, нямам това време тук. Пък таксиджията, който ни закара до центъра и ни върна, се казваше Али от Флоренция, дето не знае и дума италиански. Ма кой ти брои, тука е UK, всичко живо се е насъбрало.

И даже ни излъгаха с таксито. Хванахме си копърка от легалната стоянка. Аха! Че и на някакъв натурален англичанин приличаше. Пък и бакшиш от 4 паунда си поиска, за да ми издаде бележка. С грешна година в датата, ма кой ти брои, пак.

А стоянката си беше за black taxi, онази истинската, дето нашия човек в Лондон каза, че е истинска. На нея пък ни спряха двама служители от летището, да ни питат накъде отиваме. След което просто ни заговориха на български. Та първият ни сблъсък с британците всъщност беше със свои. Щото и те са тук навсякъде. Усеща се още от самолета. Не че е нещо лошо, напротив.

Всъщност точно в момента май не се намирам точно в Лондон. Поне не в онзи, който всички туристи считат за Лондон. В предградие съм, ама богаташко… не като в Париж – в гетото. И всичко е еднакво, верно не е лошо, ма просто копи-пейст. Даже снощи пътуваме из един квартал и аз гордо заявявам „ааа ние вчера минахме оттук“, пък Пламен – колегата каза, че съм в тотална грешка, не сме били и наблизо. Ми всичко е еднакво бе.

А тока? М?! Като си влязох в стаята веднага погледнах мивката и кранчетата. Слава богу, нормален стандарт, няма да режа пластмасови бутилки, за да си смесвам водата. И много се зарадвах. Докато не погледнах контактите. Ма много съм проста! Хем знам, че са на някакъв различен режим, хем имам адаптер, хем дори не ми хрумна да го взема. И кво сега – батерията на телефона ми пада, пък на лаптопа няма съвсем? Добре че си знам да питам, та да ми дадат от рецепция. Че и депозит не ми взеха, а на румънката й поискаха пет паунда. Бонус ;)

Обаче изпитвам огромно удоволствие да ги слушам как говорят. Обожавам го тоя език, с това толкова бритиш звучене – богат, нежен, приятен. Страхотно усещане. Не си спирам телевизията в стаята. И не спирам да си говоря с хората навън. Пък и всички ме разбират :) Внимавам с приказките и на български и на английски.

На фона на всичко казано до тук, да ви призная честно, никак не бях ентусиазирана да слизам да разглеждам града след дългия конферентен ден. Ама ако не ида, няма да съм аз. По време на пътуването градът определено започна да се променя драстично пред очите ми. И когато Али ни достави пред Биг Бен, направо се хипнотизирах. Стана 9ч и той започна да бие. След този момент нищо вече не беше същото. Просто дишах, гледах и попипавх. Културата на силната империлиастична Великобритания, наследството, малките детайли, Темза, неработещия London Eye, миксът от всякакви хора около нас, баровете, летящите навсякъде типични автобуси… Има някаква магия в този консерватизъм, смесен елегантно с ежедневието. Има и някаква капчица аристократизъм. Дори в поведението на натуралните британци, като нашия човек Клайв.

Тотално различна вселена. Хареса ми. Ще й дам шанс на тази Британия.
Пък ще видим!

PS. И много важно уточнение, в страхотна компания съм, което всъщност прави изживяването наистина приятно.

PSS. Голям джаз, нямам думи :)

Мога спокойно да го кръстя и Тодорвски постен сладкиш, щото си е чиста импровизация навръх Тодоровден, демек правих го вчера. Щото нали се сещате, че то моето никога не е рецепта като хората. И така, тези дни мислех да постя (уви, по ред причини, не ми се отвори парашутът) и бях прочистила хладилника от всякакви животински храни. В същото време ми се ядеше грис халва, от миналата седмица я мисля, ама пусти мързел. Обаче пък едни ябълки сериозно ми намигваха, че ако не ги оползотворя ще заминат гнили в небитието. Да ме пита човек защо си купувам ябълки като не ги обичам… освен на сладкиши де :)

И те така, в опит да съчетая желание с нужда пък и за да отложа ужасно наложителното почистване на кочината вкъщи, се роди ей таз убавиня (верно, на снимката изглежда малко като повръщана плодова салата, ма нали знаете, че снимам с телефон, пък и аранжимент няма, щото един брой котка дебнеше с интерес) Някак грис халва с ябълки само не ми се връзваше съвсем. Затова реших да си направя една тънка коричка, тип блат, върху нея да сложа грис халвата и най-отгоре ябълки. И то пък взе, че се получи. Е, малко по-мазничко от нормално, ама винаги може да се намали мазнината – от грис халвата. Блатчето замесих в нова за мен комбинация от продукти. Нямах яйца и мляко, но за сметка на това имах сусамов тахан. Реших, че ще свърши чудесна работа. Оказа се, че и захарта ми е съвсем малко, на всичко отгоре размесена с канела. Затова забърках следния бълвоч с мерки на око:

10 с. л. брашно

1 с.л. сусамов тахан

2 с.л. мед

1/2 с.л. сода за хляб, активирана с малко оцет

вода до получаване на много гъсто кексово тесто.

Цялата тази хубост запекох около 5-7 минути на 180 градуса и тя взе да придобива особен цвят на оранжеви точки. Извадих и надобох с вилица. Причината: ами да навлезе сока от ябълките в блата. Отгоре на таз хубавиня изсипах грис халва направена по следния начин: в малко мазнина сложих около 5-6 лъжици грис и 2 лъжици (още работим с мярката супена лъжица) захар с канела. Като се запържи до желания цвят, добавих вода до гъста каша и още малко канела. Е, това се случи от втория път, защото първият опит още го изстъргвам черен от дъното да една тендежка. Ми който блее… Най-отгоре метнах ябълките, които предварително бях задушила с нюню мазнинка и 2 лъжици от закарта с канела.

Тоя целия буламач отиде във фурната за десетина минути. Вкусно стана бе :) Освен това някак вкусовете много добре се допълниха – сусамов тахан, мед, грис, канела и ябълка. Простичко и никак диетично. Е, разбира се, ако не постите, винаги можете да си спестите това упражнение и да заложите на добрия стар шоколад ;) Много ми хареса тоя сусамов тахан в тесто. Вече съм замислила едни палачинки с него :D Добър апетит и Честита Ви Баба Марта!

Значи, човек каквото сам си причини, друг не може да му го причини! (не знам кой го е казал, сигурно е народна мъдрост)

Преди да действаш, мисли! (и това не знам кой го е казал, може и никой да не го е казал, ама аз ви го казвам)

Всяко решение си тегли последствията (няма да се повтарям :) )

И изобщо ситуацията е внимавай какъв Франк си причиняваш, щото ще ти се нафранки положението. Или шест причини да НЕ си вземете котка, съгласно визията на един потърпевш кучкар. Демек аз.

1. „Внимание, разхождам се навсякъде!“

Когато си свикнал да живееш с куче и особено ако си отраснал с коткоубиец, някак си не си даваш сметка, че онова мяучещото животно е съвсем друга бира. Изведнъж се оказва, че домът ти е тотално неподготвен за подобно БЕДСТВИЕ. Ми то ходи навсякъде бе! Даже се качва на хладилника (най-високата част вкъщи) и оттам упорито се кара на Румбата, докато последната се опитва да оближе всичката мърсотия сътворена от домочадието. Стоиш си кротичко и изведнъж откриваш някакво добиче на масата, заето да ти яде от чинията. Абе алоууууууу, теб кой ти разреши да ходиш там? Ужас! Ами качването на плота, на който готвиш? С лапите, дето досега са проверявали как така водата изчезва в тоалетната. Минаваш си кротко покрай отворената врата на банята и изведнъж някакво неестествено движение ти привлича погледа. Двоен ужас! Една опашка стърчи, едно дупе почти, а другото е потънало … в порцелановото конче. Какво толкова интересно има там бе?

А печката? Дори стъпването върху горещ котлон не доведе до някакви сериозни последици, само до заобикаляне на уреда през остатъка от деня. Нощта не я коментирам изобщо.

Вие котка в хладилник виждали ли сте? Щото аз вече съм. Два пъти. И не ще да излиза. А в гардероб? А в шкафа с продуктите? Добре че нямам много мебели.

Пък извинявайте много, ама какво си позволявате да пипате компютъра без компания. „Щом твоите ръце са там, начи и моите може … и крака, иии каквото си искам.“

А тая ютия изобщо не трябва да стои на прозореца. Тя стои на пода. И не смейте да противоречите, само ще останете без ютия. Щипките пък няма да ги споменавам. Те живеят в „Пещерата на Али Баба“, демек под хладилника (ех тоя хладилник). Не дай си боже някоя да изпълзи оттам и да вземе да се покатери на сушилката. Ама моментално бива отведена обратно на мястото й.

Изобщо списъкът е безкраен… и постоянно се обновява.

2. „Тая тоалетна е за разхвърляне“

Ако мразите да стъпвате по трохи, малки боклучета, кал и подобни, както АЗ, значи ще имате сериозни разногласия с домашния си любимец, относно декорирането на пода. Опитът с бентонитовата тоалетна показа, че сме алергични към нея. Той киха, а аз съм в перманентна истерия заради калните лапички навсякъде (няма да споменавам изобщо къде точно бентонитът се свързва с вода, а на някой му стърчи опашката нагоре). Избархме си по-малкото зло – хрускащ под чехлите силикон и-тук-наум-ще-изпсвувам-щото-не-е-културно-иначе. Той рови в силикона, аз танцувам танца на лудата крещяща стопанка с метлата в ръката. Отдавна съм казала, че това ми е основното превозно средство, но напоследък не се разделям с него.

3. „Имам нокти“

Като всеки средностатистически кучкар, аз съм свикнала да имам проблем с миене, ресане, разхождане, някакви зъби дето се разнасят по вратовете на други кучета, заклещени кокали в устата и разни подобни. През ум не ми беше минавало, че ноктите са основно хладно оръжие. Универсален унищожител направо.

Ноктите се точели?! Какво??? Да е жива и здрава Катето, че ми даде една играчка с въже за заточване на извити режещи мини-ятагани. Еее, то не че това въже не е раздрано почти напълно след няколко месеца. Но, о какъв разкош, ноктите можело да се точат върху дамаската на фотьойлите. Мнооооого е хубаво. Звукът е неповторим и винаги предизвиква вербално-крещящ отговор. А каква неповторима радост, да си изпилим ноктенцата връз раницата или превърнатия в гардероб куфар.

Но това е нищо пред удоволствието да си направим маникюра ползвайки дънки … ОБУТИ!!! Каквато и гледка да ви предложи въображението, все ще е близо  до истината. Троен ужас!

4. „Ти няма да ми казаш какво ще правя, аз ще ти кажа какво ще правя. Пък!“

Една особена черта на котешкия характер е непримиримостта със зададени правила. Кучето се поддава на възпитание, влиза в ритъма на живот на къщата и изобщо се вписва в пълната хармония и идилия. Е, понякога е нужно време, но все пак е постижимо.

С котката положението е нищоподобношефе. Ти го буташ от леглото, то пак се качва… че ти се и кара, че го буташ. Ти го вадиш от няма-да-казвам-пак-откъде, то пак се навира. Ти го сваляш от масата, то пак отгоре. И така няколкостотин пъти. Щото той инат, ама и аз инат :) И така до следващия ден, когато всичко започва ОТНАЧАЛО!

Е, все пак животът с куче се отразява позитивно де. До тук котаракът е научил няколко команди – името си в сърдита интонация, ела тук (най-работещата заповед, сигурно я свърза с храна :D ), марш от тук и седни (последните две с променлив успех и според настроението). Опитите продължават … щото нали той инат, ама и аз инат. Подчертавам!

5. „Спиш ли бе, аз съм готов. Хайде ставай да си играем“

Всичко казано дотук, обаче, бледнее на фона на тази точка. Като човек, преживял ранното майчинство, късното майчинство и изобщо всякаквото майчинство, аз се радвам на здрав и щастлив нощен сън, тип наваксвам-си-бе. Избягвам нощното ставане, е даже и събуждане, като дявол от тамян. Няма такъв разкош – да откриеш, че отново можеш да спиш. Абе идилия … докато не сглупиш да се обзаведеш с котка.

Ако обичате да ви будят в 4 или 5 часа през нощта с кроше в окото, то значи нямате никакъв проблем. Усещането е неповторимо. Нещо средно между „абе кво се случва бе“, „къде съм“ и „ко речи“. Ако пък тоз внезапен удар е съпроводен с някой нокът, рязко научаваш котката да лети с начален тласък тип шамар. От което, както стана ясно в предната точка, ефектът е точно никакъв и следва второ кроше. И трето. И така докато окончателно не те събуди, щото вкарва мъркане (не знам как е възможно да се спи при този звук), галене тип „гледай сега, опитвам се да ти се навра в устата, ама то е от любов нали“ и катерене по всякакви части от тялото, особено където те боли или те е гъдел.

Естествено, всичко това се случва еженощно и до звънване на алармата за ставане сутрин. Тогава котката победоносно решава, че й е време да се оттегли и да спи. Че се и възмущава ако й пречиш. О, извинете!

Честно, чувствам се като родител на двегодишно дете. Бях забравила този момент. При това с удоволствие го бях забравила!

6. „Изобщо не е вярно, че съм ти се качил на главата.“

И след всичко казано до тук, ако още не сте се разубедили, то нека ви информирам, че котката е любител на един основен спорт – качване на главата. Предимно преносно, но често и буквално. Пак казвам, в моя случай съм щастлива, че кучето се намесва и намества положението. Иначе съм изгубена бе хораааааа. Щото нали…

… той ама въобще не ми се е качил на главата!!!

Е това е, правете му сметката! После някой да не реве без време :)

PS. Както стана ясно, това е Франк. Членува в нашето семейство от октомври-ноември и е на крупните 7 месеца и над 3 кг. Добре, че освен на главите, ни е влязъл и под кожите та си го обичаме и го търпим. Кво да правим, нахендрили сме се вече :)