Ако мъртвите се върнат

Животът е такъв, че понякога онези, които обичаш, те изоставят. И единственият начин да продължиш с живота си е да ги изхвърлиш от него. Все едно са мъртви.

Но какво, ако мъртвите се върнат?

Ако някой мъртъв за теб, заличен от душата ти и ти заличен от неговата, се върне?
Някой останал в онази част от спомените, които си спомняш съвсям рядко, по изключение, без да искаш... И после никога не си признаваш, че си се върнал към тях.
Какво ако някой такъв позвъни на вратата ти и каже "Здравей, мина доста време..."
Ще му кажеш ли нещо?
На такъв, дето отдавна си изхвърлил на боклука вещите му, забравени у вас, а после и боклука си изхвърлил.
Задраскал си в тевтерчето си името пред номера му, тъй плътно, че не си личи. И ако някой го погледне, вместо име ще види твоите емоции върху него.
Какво ще му кажеш?
Той се е променил - видял е какво има отвъд живота: там където никога не си бил и никога няма да бъдеш; а ако си, ще си без него там, където той е бил без теб.
Ти си се променил - видял си какво има в живота: живял си докато той е бил мъртъв; узнал си какво е да убиваш и да бъдеш убиван без вече да чувстваш болка: вече не, след онова първо убийство - неговото убийство, своето убийство.
За какво ще си говорите?
И двамата знаете неща, които другият не знае, и които можете да споделите, но ще искате ли? Ще го слушаш ли, когато разказва какво е преживял докато е бил мъртъв?
Ще можеш ли да го гледаш в очите както си можел да го гледаш преди? За какво ти е да го правиш, когато вече нищо не търсиш, не очакваш да видиш нищо в тях - в очите на мъртвец. Ще му позволиш ли той да надникне в твоите? Както преди?
Ще те интересуват ли снимките, които си е направил, щом сам си изхвърлил старите му снимки. По-точно - старите ти снимки на които е и той, и те прегръща...
Ще можеш ли да го прегърнеш, него, мъртвецът... Няма ли да се чувстваш сякаш прегръщаш самата смърт и да си спомниш как някога самата смърт теб прегръщаше, задушаваше те, изсмукваше живота ти и под заплаха да умреш те накара да убиеш, да убиеш него, да убиеш себе си!
Ще го поканиш ли да влезе? Ще пуснеш ли отново вътре, в живота ти, смърт?
Ще му кажеш ли, че е мъртъв?
Защо не, той е вече мъртъв - няма да те заболи.

Или?

Няма ли в теб да изригнат спомените за всеки път когато си си спомнял и не си си признавал? Спомени за живот? Няма ли да чуеш в неочаквания звън на звънеца живот? Няма ли да видиш в отречените очи живот? Няма ли докосването да те накара да си спомниш живот, да почувстваш Живот!!! В мъртвия! В теб!
И да пожелаеш да възродиш! Да усетиш вътре в себе си прошка за едно убийство, и да я дадеш на него, на мъртия, защото от него си я получил и защото той има нужда от нея!
Няма ли да забравиш онова, което всеки ден си си повтарял и да позволиш да те настигне това, от което си бягал?
Няма ли да простиш...?

Не знам. Знам друго. Ще съжаляваш.

Трябваше

Баща ми не пие. Не помня да съм го виждал да пие, докато съм бил дете. Още по-малко пък да съм го виждал пиян. Позволявал си го е само на събирания и винаги с мярка. Обаче с годините все по-често взе да си налива по чаша ракия или две вечер, преди ядене. А напоследък, когато имахме гости или когато ние бяхме на гости се отпускаше и често, след като се разделяхме, той се оказваше весел и залитащ. 

Тази вечер ми беше много смешно да го гледам. Аз, майка ми и брат ми треперехме от студа и вървяхме с бърза крачка с единственото желание да се пъхнем в топлите легла. Баща ми пък се олюляваше на две крачки от мен и неуспешно се напъваше да тананика някаква песен на Нели Фуртадо. Вкарваше и по някоя танцова стъпка.

- Хайде да тичаме! – каза изведнъж на майка ми, усмихнат до ушите. Тя само го погледна учудено и се засмя. А той, като видя, че няма да получи отговор, хукна напред. Пробяга петнадесетина крачки в тръс, спря се и се затича наобратно.

Гледах го и се смеех, слушах му брътвежите и хвърлях по едно око къде върви, да не се спъне някъде или да излезе на улицата. Аз самият бях пил достатъчно, за да усещам алкохола в главата си и може би влагах прекалено много старание съсредоточен в стабилната си походка.

Пред входа имаше фигура. Силует, очертан на жълтата, треперлива светлина на уличното осветление. Седеше на бетонния перваз и аз си помислих, че трябва да й е много студено. Другите май не я бяха видели още, но аз стоя на нащрек  когато съм навън през нощта и се оглеждам усърдно. Вече знаех, че е момиче, личеше си. Знаех също и името й. Помислих си „По дяволите” и си поех дълбоко въздух. Не я бях виждал и чувал от години. Сега нещо се беше случило и аз трябваше да се приготвя да науча какво. Стегнах емоциите си, пратих ги някъде далеч и им казах да не се връщат, докато не ги повикам обратно. В миг алкохолното ми опиянение изчезна. Когато бяхме на една крачка разстояние, семейството ми мълчеше и докато майка ми отваряше чантата си за ключовете, аз казах уверено:

- Здравей.

Е, може би не беше толкова уверено, колкото ми се искаше. Тя едва сега вдигна глава, не ни беше погледнала преди това.

- Здравей.

- Какво правиш тук?

Другите се бяха спрели и опитваха да се ориентират в ситуацията. Майка ми се опитваше да я познае, баща ми да я прецени, а брат ми просто искаше да се прибере по-скоро.

- Нищо. – Каза тя – Нищо. – и заплака.  Първо леко, почти недоловимо, после избърса страните си с ръкав, сведе глава надолу и притисна очите си с ръце.  Издадоха я потръпването на раменете и едно шумно подсмърчане.

- Вие тръгвайте, аз ще остана за малко. – Нашите обаче не са вчерашни и вече влизаха във входа забързано.

Прегърнах я. Нямаше как да не прегърна. Тя не реагира веднага, отне й малко време, после се отпусна към мен, малките й ръце се отпуснаха на раменете ми и зарови лице в гърдите ми. Всички така правят. Притискаше се към мен и хълцаше тихо, а аз мълчах и си мислех колко е лека и нежна, колко приятно е да я прегръщам и дали не оставя сополи по дрехите ми.

Минути по-късно тя се отдръпна.

- Какво става? – попитах аз.

- Не знам. – отвърна тя. – Нищо.

Аз настоях. Тя отговори уклончиво. После пак. Накрая заразказва, малко неуверено, но набираше скорост. Разказа ми всичко, нали за това беше дошла. Спираше само за да изхълца няколко пъти и да подсмърча. Съжалих, че не взех кърпичка от майка ми, тя обикновено си носи в чантата. Но сега нямах и тя подсмърчаше все по-шумно и по-шумно, а сълзите й засъхваха по бузите докато говореше. Слушах я, но не мислех за историята й. Мислех си колко е красива. Мислех си, че я обичам. Мислех си за причината да е пред входа ми. Не знам колко време ми говореше. Когато спираше, аз казвах „Да.”, „Така си е.”, а най-често „По дяволите.” И накрая:

- А защо дойде тук?

Мълчание.

- Е?

- А къде?

- Добре. Добре.

Останахме така да мълчим. Тя гледаше нещо в краката ми, аз гледах един отрязък от тъмното небе, точно над главата й. Видях едно доста голямо парче липсваща мазилка от блока, после едно изоставено лястовиче гнездо, после неоновите надписи отсреща, които мигаха неравномерно. Загледах се в тях, мигаха и хипнотизираха, и започнах да се отнасям.

- Съжалявам за...това.

Гласът й ме измъкна от лекия транс. Тя ме гледаше и... Давах си сметка, че хич не искам да я пускам. Исках да си седим там, двамата, близо един до друг. Вярно, че мълчахме, вярно, че краката ми вече бяха замръзнали, но пък тя ми даваше топлина, косата й миришеше на хубаво и аз наистина не исках да я пускам. 

Напънах се да кажа нещо.

Не можах.

- Ще те изпратя до вас.

- Няма нужда.

- Знам. Правя го за себе си.

- Благодаря.

Изправи се като скочи леко от мястото си. Изтупа дънките и тръгнахме. След светофара я прегърнах през раменете.

- Вчера видях как прегазиха една котка ето там.

- Това пък защо го казваш?

- За да разведря обстановката.

- Не е смешно.

- Може би щеше да ти е смешно, ако я беше видяла...

Усмивката се появи на лицето й въпреки желанието й и тя прихна. Понякога помага да имаш странно чувство за хумор. Стигнахме входа й, тя благодари, аз казах „няма нищо”, пожелахме си лека нощ  и се погледахме за няколко минути.  От известно време усещах как моите емоции, които бях прогонил, напираха все по-силно да разбият преградите си и да нарушат забраните ми, имаха нещо да ми кажат и искаха да им обърна внимание. Когато тя се скри във входа аз им махнах приятелски с ръка, че теренът е чист и може да се връщат... 

Беше гняв. Гняв и яд. Вече вървях към вкъщи, изведнъж бях започнал отново да усещам студа. Нямаше нищо, което да ритна, затова само стиснах зъби.  Трябваше да я подмина. Трябваше да й кажа, че проблемът си е неин, трябваше да й кажа, че не ми пука и че може да си го начука. Трябваше да й кажа, че не искам да я виждам и че може да се хвърли в езерото, защото сама си е виновна за шибания й живот, който, между другото, наистина е адски шибан! И че може да си го начука! Трябваше да й обърна гръб и да я оставя съвсем сама, защото точно това заслужаваше! Трябваше.

Понеже е тъмно и понеже вали

Понеже е тъмно и понеже вали,
предлагам на чаша ракия
да седнеме двамата с тебе сами,
да ме изчакаш да пия,
да се отпусна с въздишка една
и както седим аз и ти,
да ти разкажа за свойта тъга.
Понеже е тъмно и понеже вали.

Неканена

Леки тръпки минават през костите.
С тихи стъпки към мен тя върви.
Не присъства във списъка с гостите,
но отварям когато звъни.

- Цял живот само мене си чакал
и накрая дойдох, ей ме на.
Знам как горчиво си плакал,
щом на други подавах ръка,

ала днеска на теб я подавам,
днес на тебе предлагам любов,
на теб щастие днес обещавам,
вече знам, че за мен си готов.

И аз тръгвам със нея усмихнат.
Вън е пролет и тих е дъжда.
Няма никой, светът е притихнал,
само двама сме - аз и смъртта.

Автобуса ли чакаш

Как съм? Как върви? Всичко с мен наред ли е? Оправих ли вече изпитите?

Ситуацията не предполагаше да отговарям искрено и изчерпателно на тези въпроси, а и честно казано нямах желание, така че останах лаконичен, макар и усмихнат. Уточнявам, че ситуацията представляваше случайна среща на двама някогашни близки и настоящи чужди, на банална спирка насред нощта, малко преди полунощ.

- Бързаш ли? Помня, че преди все казваше, че не ти се прибира у вас. Ако нямаш някаква бърза работа може...знаеш. Да отидем някъде, да пием по нещо. Както преди.

Никога не съм имал бърза работа, а и наистина не ми се прибираше вкъщи. Така че ситуацията се промени. Значимите разлики могат да се обобщят в наличието на музика и една бивша бутилка вино. На най-отдалечената маса има някаква шумна компания, която не ни обръща никакво внимание. Ние им отвръщаме със същото - не беше случайност, че са на най-отдалечената маса. Приказката ни върви изненадващо леко и приятно за подобни случаи. След няколко чаши евтино вино не съм пиян, но съм искрен, което, повярвайте ми, в момента бе също толкова нежелателно и разговорът някак неусетно и непредотвратимо засегна теми, които предпочитах да си останат незасегнати. Хрумна ми, че може да е запланувала всичко това, защото веднъж, преди много, много нощи се беше случило така, че седяхме на същото това място и пиехме вино.

- Малко странно се почувствах като те видях на спирката... Връхлетяха ме спомени.
- Нали? Аз пък, докато чаках, се усетих, че все поглеждам към терасата ти и към входа.
- Доста време сме пропилели там.
- Пропилели? Съвсем не...
- Не беше ли прекалено късно за да чакаш автобус, те май спират още в десет и трийсет.
- Така ли? Е, не ми е за пръв път да правя глупости.
- Често се случваше да ме изпращаш до входа някога, помниш ли? Все си мислех, че ето, този път вече ще ме прегърнеш и ще ме целунеш.

Изведнъж ми се прииска да стана от масата и да си замина. Но не можех.

- Мисля че се влюбих в теб още докато бяхте заедно, но се страхувах да го призная дори и пред себе си. После, след като се разделихте... Ами малко се радвах. Страдах за теб, но не можех да не мисля за това като за възможност... Тогава все още се заблуждавах, че знача нещо за теб и имам някакво по-значимо място в живота ти. И в сърцето ти.

Ето, че стигнахме до обвиненията. Те имат свойството да запазват своята природа, дори когато са изречени съвсем невинно. Не че не го очаквах, не че не знаех, че си ги мисли, но все се надявах никога да не ги изрече, защото не бях измислил начин да се защитя. За пореден път обаче се убедих, че ключов момент в "надеждата умира последна" е, че умира. За капак съвестта ми - срещите с която винаги бях отбягвал успешно - изведнъж се появи и заповтаря думите й, заблъска с тях по съзнанието ми и ме затисна с цялата тежест на вината.

Така че направих единственото, което ми оставаше. Ядосах се. Направо побеснях. Струваше ми се, че ме наранява нарочно, а имаше толкова неща, които не знаеше. Тя може и да беше минала през ада заради мен, но и аз не си бях тананикал безметежно по това време. Не знаеше, че тогава бях предал сам себе си и поведох война срещу мен самия. А войните взимат жертви, и ми беше трудно, и сам бях спрял да си вярвам. Тъкмо тогава тя се появи и, сякаш за да направи живота ми още по-объркан, поиска от мен...хиляди неща! "Обичам те" е обещание, а аз такива не давам, ако не съм сигурен, че ще имам сили да ги изпълня. Чувствах се слаб обаче и как да обещаваш, ако сам не си вярваш? Просто се страхувах, че ще я излъжа, а ми беше твърде скъпа за това. Бях я спасил, мътните я взели, а сега стоеше пред мен и подмяташе обвинения! Сякаш не беше тя, която се отдръпна! Тя прекъсна връзката между нас. Обърна ми гръб съвсем умишлено и то тъкмо в момента, когато имах нужда от нея. Затвори се в себе си, скри чувствата си, отблъсна ме далеч и...все мълчеше. Направи всичко това съвсем мълчаливо. Мълчеше!!! Това ме бе подлудявало, понякога ми се беше искало да я хвана за раменете и да я разтърся, да я зашлевя през лицето, да й крещя молитви да ми каже какво иска! Глупаво момиче! Така жестока! Бях плакал заради нея! Заради нея спрях да чувствам, изгубих емоциите си и се превърнах в нещо, което не харесвах! Не заслужавах обвиненията й, и двамата изживяхме своята част.

Тя чакаше и трябваше да кажа нещо. За четири години обаче не намерих начин да й обясня. Не намерих и начин да се извиня. А ето, че чакаше и аз трябваше да кажа нещо.
- Ами, да, животът е доста противен.
- Ти си противен!!!
- Е, и аз също. Ако си изпила виното си може да тръгваме, а? Че сервитьорките вече ни гледат укорително.

Първо видях ярост, после видях омраза, после погледнах в пода. "Не ме изпращай" беше казала с безизразен глас, когато й бях отворил вратата, и сега бързо се отдалечаваше. Аз съм в обратната посока, но още стоях пред заведението. Мислех си, че не мога да си позволя да плача два пъти за едно и също нещо. Усмихнах се и забравих. После провлачих крака към вкъщи подсвирквайки си. Всичко си беше същото.

Нямаше смисъл да чакам автобус, те приключват в десет и трийсет, това винаги съм го знаел.

Самота

Дори да е малко студено,
ще разровя пръстта със ръка,
ще полея със вино червено,
ще се вгледам във снимка една.

Ще положа полека цветята,
и пазейки завет със длан,
ще забуча свещичка в земята.
Ще поплача, защото съм сам.

Само приятели

- По дяволите. – казвам аз докато й подавам запалката и звучи толкова общо, че би могло да значи всичко. Паля й цигарата, опитвам да прочета мислите й и успявам - според нея имам предвид цигарите. Някога много се дразнех, че пуши.
- Заради цигарите, нали? Още се дразниш, че пуша.
- Аха. – лъжа с готовност аз без да ми мигне окото и се ухилвам така, че може да ми преброи пломбите, ако поиска.

Истината е, че ми е гузно понеже от около три месеца повтарям на едно друго момиче, че я обичам и ми се струва дяволски нередно, че й паля цигарата, седя при нея, говоря с нея и въобще, че дойдох тук. Край нас е пълно с хора, но всички се правят, че не ни виждат, понеже са тактични. Двамата сме сами в пълна с хора стая.

И просто си говорим.

Тръпката на старата любов е заради тъгата по миналото. С нея отдавна сме само приятели, не бих казал, че я обичам, нито че ми липсва. Обаче обичам носталгията и адски ми липсват годините от преди да стана съвсем обикновен. Когато не бях смирен, безразличен и безчувствен. Преди огорчението и разочарованието, когато надеждите не бяха празни и още имах мечти. Тя стои пред мен като един топъл, дишащ, смеещ се албум, запазила в красивите си очи черно-бели снимки на най-прекрасните мигове в живота ми.

Просто си говорим.

- Помниш ли бурята на плажа? – усмихва ми се тя сега и подхваща история, която няма как да не знам, понеже бях там с нея и заедно тичахме по наводнената улица, а тя загуби чехъла си и после пихме чай с ром.
- Бях там с теб. – казвам тихо, по-скоро на себе си от колкото на нея, но повече не я прекъсвам и я оставям да говори. Обичам гласа й, вслушвам се в него, той ме сгрява от вътре, вълнува ме и вече съм другаде, сред отминали картини, звуци, аромати...и чувства. Бях там, с нея, бях безсмъртен и можех всичко. Бях там с нея, обичах, мразех и бях жив.
- Тази песен! За какво ти напомня? – продължава тя с истинските истории от моя живот, звучащи като ненужно добър роман, в който аз съм благороден и добродетелен, преодолявам трудностите на живота и отвоювам заслуженото щастие. Или пък трагично се жертвам в името на идеалите си. Тя разказва добре и изобщо не мисля за нещата, които се случиха след това.

Защо животът не свършва там, където свършват приказките?

Смеем се малко, после подхващаме нова история и не мога да се наситя на гласа й. Вече не ми е гузно, спокоен съм. За пръв път от много време насам съм себе си и е прекрасно.

- Обичаш ли я наистина? – опитва изведнъж да ме хване неподготвен тя, но аз съм печен и се усещам бързо, отговарям с уверено „да” и тя разбира, че е изпуснала момента.
Замълчахме.
- За какво си мислиш? – попита тя и това в общи линии трябваше да значи „Разбра ли ме?”
- Бяха хубави времена.
- Не ти ли липсват понякога? На мен да...
- Дяволски много ми липсват. Жалко, че не можем да ги върнем.
- Така си е...

После двамата се усмихнахме взаимно на всички неща, които не можем да си кажем, тя въздъхна, а аз отпих от чашата си. Заслушахме се в разговорите на другите.

- Какво да правим сега? – попита тя след малко.
- Аз знам. – рекох. – Да се напием.

Позволи ми

Когато видиш, че се смея уморено и разсеяно, че музиката и тъмнината не ме впечатляват, че стоя встрани от другите и от теб, че не слушам какво се говори и дори теб не слушам... Когато видиш, че искам да съм сам. Бъди до мен, защото имам нужда.
Последвай ме, когато се отдръпна от всички. Ела при мен, когато аз не бих дошъл при теб.

Придърпай шумно някой стол и седни някъде встрани и зад мен, в самия край на полезрението ми, почти извън него. Извади кутията си с цигари и ми предложи, нищо че не пуша, а когато се направя, че не съм те чул и не ти отговоря, запали една за себе си. Би било добре да въздъхнеш тежко. Играй си със запалката, чети надписите по цигарената кутия, гледай към хоризонта или в краката си, към върховете на дърветата или към празния път, гледай където пожелаеш, само не гледай към мен – никой не обича да го гледат докато плаче, а аз не мога да плача докато ме гледат. Позволи ми да плача.

Не говори. Ще ме дразниш, ако говориш. Не ме питай как съм и какво има. Знаеш, че няма да ти кажа, както знаеш, че ужасно ми се иска. Премълчи репликата: “всичко ще се оправи, вичко ще е наред, ще оцелееш.” – това го знам прекрасно, а ти прекрасно знаеш, че не е въпросът до едното оцеляване, и че нещата може и да се оправят, но никога няма да са същите. Не ме интересува, че ме разбираш и знаеш какво ми е, не ми го казвай, така няма да ми погнеш, защото тази болка е друга, единствена, съвсем различна от твоята – тя е моята! Остави ми я. Нали в страданието се постига изкупление? Не ме моли да забравя. Позволи ми да изкупя грешките си.

Ако се тревожиш за мен, прикрий го. Дръж се, сякаш не ти пука за какво мисля в момента, прояви показна безчувственост, прави се, че не ме виждаш. Скрий съчувствието си! Бих го възприел като съжаление и ще ме обиди, но освен това засегнатата чест ще ме накара да се стегна и да се взема в ръце, гордостта ще пресуши влагата в очите ми и ще съм принуден да върна обратно всичко, излязло на повърхността, да натъпча яда и обидата, и виковете, и разочарованието си, и слабостта си отново дълбоко навътре, за да продължат да ме разяждат и задушават, объркват мислите ми и смущават сънищата ми. Не ме карай да съм силен. Вместо това, позволи ми да съм слаб.

Не нахлувай в самотата ми, имам нужда от нея. Не е необходимо да ми се доказваш – веднъж е напълно достатъчно, а доказателствата вече съм ги получил отдавна, и не бих ги забравил. И когато ти кажа “Махни се. Остави ме! Какво те е грижа!?” и те нараня доколкото мога, не се съмнявай в мен, остани там където си, някъде встрани, тихо и неподвижно, съвсем в края на полезрението ми, почти извън него, така че да виждам само тлеещия връх на цигарата, грейващ ярко, когато вдишваш от дима, умиращ, когато го забравиш. Позволи ми да зная, че скрити от мрака, някъде над него са очите ти.

А когато това отмине, както винаги става, прости ми егоизма.


.....................
- Простено ти е, но нека не се превръща в навик, а?

Някой друг

Някой друг, много по-различен от мен, написа преди време:

Руши се светът ми изпълнен с магия.
Искам пак да съм герой от приказките -
времето да няма значение
и да виждам какво има в края му;
в хората да виждам чувствата им
и в думите им да чувам мислите им.
Искам някой пак да повярва в мен.

(По повод онази вещица от онзи филм по Холмарк, на която накрая всички дружно заявяват "ние вече не вярваме в теб" и й обръщат гръб, и тя вече не е вещица, а нашият - добрият - вече не е магьосник. Голяма драма, а? И по други поводи...)

Къде отиде, Някой друг?