За мое голямо удоволствие, бях една от първите, които получиха и се радваха на стартовата кутия за романтична литература – Gembox. Повече за идеята и съдържанието на розовото пакетче може да прочетете в личния ми блог –  The Happy Beehive.  Тук, в Библиотеката, ще си говорим само за книгата, която пристигна с кутията, а именно – „Любовта е ‘целувка на дама'“ от Елизабета Флумери и Габриела Джакомети.

Първо да изясня, че „целувка на дама“ всъшност са вид слепени сладки. Вече трябва да ви е ясно, че освен романтична, книгата ще е и кулинарна, замесена с много рецепти и чувствени гастрономични изживявания. През последните години любовен роман с кулинарна нотка е печеливша и често експлоатирана комбинация. За съжаление – повече често, откокло – не, с посредствени резултати. Много хора си мислят, че романтичната литература е лека, лежерна и посредствена. Тя обаче може да е въздействаща, красива и разтърсваща. Макар и приятна за четене, точно тази книга не спада към втората категория. Сюжетът е предсказуем и изпълнен от първата до последната страница с клишета, героите са неправдоподобни и „съшити“ набързо. Не знам дали това, че книгата има две авторки, не е и причината за слабия литературен резултат, НО пък се е получил роман, подходящ за тези дълги горещи летни часове, които искате да прекарате със сладка напитка в едната ръка и нещо разсейващо за четене в другата.

Маргерита е красива млада жена, която се е оказала в неподходящ и нещастен брак, отдалечил я от дома и мечтите й. Една сутрин съдбата я подтиква към кардинални решения и я връща обратно в родния Рокафита в Тоскана, за да разгърне пред героинята съвсем нова страница от нейния живот. Тя трябва да преживее раздялата с инфантилния си съпруг, да приеме пороците на баща си и да му помогне, да се изправи пред тайната на най-добрия си приятел и да се отдаде на изкушението на атлетичния Никола с шоколадовите очи.

Съпругът на Маргерита е най-смешният и недостоверен образ в книгата, прилича повече на анимационен герой, а не на герой от роман. Главните герои пък са млади, красиви, способни, талантливи, харесвани – съвременни принц и принцеса. Бих простила на авторките липсата на въображение, но сценарият тип Пепеляшка откровено ме дразни. Образ на мъж, в който се набляга на това, че е богат, преуспял, мускулест, властен, лично мен ме отблъсква, защото е изтъкан от клишета и e лишен от достоверност, която позволява човек да има някоя и друга слабост. Да беше еротичен роман, да се плъзгаме по повърхността волно и безгрижно, но дори това не е. И другите герои са също толкова безлични, колкото и главните.

Защо обаче твърдя, че книгата беше приятна за четене и не напълно изгубено време? Защото я четох, все едно съм отделила 50 минути да изгледам някой захаросан филм, а понякога имаме нужда точно от това – малко сладникаво разсейване, което да ни забавлява. Да не забравя също така и кулинарната част – тя също има своите пропуски: Маргерита, която няма самочувствието на готвач, се оказва нещо много повече – не само, че може да готви всевъзможни основни ястия и да приготвя пищни вечери с въображение, но и е представена като ненадмината сладкарка, която декорира торти с фондан във формата на Барби. Ако човек се интересува от кулинария, му е ясно, че обикновено влечението е или към гозбите, или към сладкарството. Комбинирането на двете и изпълнението им като професионалист не е по силите дори на шеф готвачи от световна величина. Mаргерита обаче е свръх човек. Тя прави с еднакъв успех предястие с раци и торта-футболно игрище. Подозирам, че някоя от авторките се е вдъхновила от каталога в местната сладкарница и се е намерил кой да й подскаже каква е техниката за оцветяване и поставяне на фондан. И отново: въпреки че образът не е създаден в дълбочина, текстът предлага добри и апетитни кулинарни идеи. В края на книгата дори са отпечатани някои от рецептите, споменати в менютата на Маргерита. Пробвайте си и вие късмета, току виж ви се наложи да готвите за някой благороден „замразен продукт“, който има нужда именно от вашата любов, за да се затопли отвътре.

Девора

За Левски са изписани десетки хиляди страници. Стотици книги, стихотворения, поеми. Левски е икона. Но и мейнстрийм. С тениски на Левски се кипрят хора, които нямат и понятие от делото на Апостола. Портретът му виси в кабинетите на хора, които са предавали многократно всичките му идеали. За Левски са се упражнявали да пишат цяла върволица талантливи, но и бездарни хора. Биография след биография. Избягвам подобни книги – излизат твърде често и не виждам какво ново и непознато биха ми разкрили за личността на Апостола. До момента, в който не видях тази. „Васил Левски. Дяконът“ от Захарий Стоянов – две имена, които няма как да бъдат заедно и да не предизвикат мигновен интерес.

Не подозирах за съществуването на подобна книга, признавам си. Първото й издание е от 1883 г., отпечатана е в Източнорумелийската печатница на Едуар Дионне. Твърде слабо позната на широката публика, това е първата българска биография на Апостола. И първият опит за биография у нас въобще. И то именно от Захарий Стоянов, хрониста на Априлското въстание, съвременника и участника в националноосвободителните борби. Издадена само 10 години след смъртта на Левски, това действително е най-автентичният му образ, достигнал до нас в неподправен вид, със запазен колоритния възрожденски език на автора, неговите непосредствени проучвания, разговорите му със свидетели, близки и познати на Апостола, с очевидци на едно или друго събитие.

Първият ми досег с книгата просто ме очарова. Издателство „Хермес“ са се постарали да възродят биографията на Левски в достоен и изключително впечатляващ вид. Твърди корици, стилно оформление, безкрайно удобния формат 70 на 100, интересен предговор от Тони Николов. И всичко това е само прелюдия към живото свидетелство на Захарий Стоянов за личността на Апостола – такъв, какъвто е запомнен от своите съвременници.

Биографията започва с интересно встъпление, говорещо много за обстановката по онова време в новоосвободена България: „Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите „ура“ и проливането горещи сълзи над чужди гробове  и величия, не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после – и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа“.

Захарий Стоянов се спира много подробно на ранните години от живота на Васил Кунчев, неговия досег с лицемерния свят на калугерството, към който той така и не успява да се причисли. Следват първите му участия в революциите на Балканите, сблъсък с турците и бягство от Сърбия, завръщане в България… Авторът разказва и какво стои зад митичното съкращение БРЦК, колко наивно, но и с познаване на българската психология са действали шепата осъзнати мъже по онова време.  „Дошли до заключение, че ако се яви човек пред простолюдието малко по-тържествено, с шарено пълномощно, украсено с печати, написано вътре с левове, полумесеци и сабли, с билети и пр., изпратен уж от някакво си Привременно правителство или Централен български революционен комитет, то ще да има по-голяма цена в очите на всеки отсам Дунава българин“.

Разбира се, отчитайки времето, в което е писана книгата и още яркия спомен за Апостола, не можем да говорим за безпристрастност на самоукия биограф. Отношението му към личността на Левски е видимо, но Захарий Стоянов все пак не изпада в излишно идеализиране. Обстойно се спира на финалните епизоди от живота на Дякона, предателството на поп Кръстю, когото Захарий категорично смята за главен виновник за залавянето на Апостола. Но и предателството на Иванчо Хаджипенчович, един от чиновниците, подписали смъртната присъда, а в последствие, след Освобождението, вдигнал си къща на 150 метра от мястото на обесването.

Безкрайно ценна е тази биография за осмислянето на Левски през погледа на съвременниците му. Да, тя е непълна, липсват може би подробности за един или друг епизод или взаимовръзка с общата картина, но е дотолкова автентична, че да ни потопи в духа на онова време и да ни покаже как се е родила легендата. Онази легенда, която днес сме склонни да развяваме като хоругва за цели, които нямат нищо общо с личността на Васил Левски.

Публикувано от Георги

През последните години наблюдавам с любопитство как красивите корици започнаха осезаемо да се налагат в продукцията на българските издатели. Променящият се читател – а той наистина се променя – вероятно изисква това. Отношението към корицата  показва отношение към автора, към произведението, а и към читателя. Последният все по-често е склонен да санкционира „компромисната“ корица, направена надве-натри, особено когато такава илюстрира някое велико художествено произведение. Обратното, качествената корица може да накара много хора да си вземат книгата дори само заради внезапния порив, появил се у тях при вида на естетически издържан книжен продукт.

Нямам съмнение, че вторият случай важи в голяма степен за „Гам“ – единствения роман на моя любим Ерих Мария Ремарк, който не бях чел досега. Казвам в голяма, а не в пълна степен, защото името Ремарк само по себе си също е достатъчна причина да грабнеш всичко, изпречило се на пътя ти и носещо почерка на този автор. „Сиела“ са свършили отлична работа с това издание, а корицата на Дамян Дамянов е естетическа наслада. Любопитството ми е твърде голямо – за първи път след студентските ми години да разгърна роман на Ремарк, за който нямам и бегла представа. Всъщност „Гам“ е написана през 1924 г., няколко години след дебютния „Мансардата на бляновете“. Ръкописът обаче остава неиздаден чак до 1998 г., когато се появява в Германия. На следващата година излиза и у нас, но вероятно в толкова малък тираж, че днес дори по антикварните книжарници трудно може да се намери.

В „Гам“ виждаме един напълно непознат млад Ремарк. Онези от вас, които са чели „Мансардата на бляновете“, бързо ще направят паралел, макар тук „бленуването“ да е отстъпило на по-задълбочени философски разсъждения. Тези разсъждения си проправят път сред екзотични сцени, в които енигматичната млада дама на име Гам търси себе си, като привлича и отблъсква един след друг различни мъже. Казвам „екзотични сцени“ не като намек за горещи любовни истории, а като декор на повествованието – Ремарк и Гам ни водят в Египет и Аржентина, в Индия и Югоизточна Азия, в Париж и Китай. И сцените, в които описва колоритния живот, глъчката и автентичните картини от тези места, са доста по-плътни, пулсиращи и впечатляващи от самите герои на романа.

Ремарк ги въвежда един след друг без никакви детайли, без представяне – всички онези мъже, които по-скоро рано, отколкото късно, влизат в орбитата на Гам, тя просто ги привлича със своята гравитация. Нищо не разбираме за тях освен няколкото сцени, диалозите – по-скоро театрални, отколкото истински, тук-там малко повече загатваща информация, но дотам. Самата Гам е още по-голяма загадка. Без никакви детайли за миналото й, за общественото й положение, с оскъдно описание на външния й вид основно чрез облеклото й, проследяваме непрестанното странстване на кораб или със самолет, с влак или в нечий автомобил, из екзотичните места, споменати по-горе. Мъжете се появяват един след друг в живота на Гам, появяват и изчезват, след като са дали своя принос за драматичната нишка на романа и са се включили в разсъжденията, изпълващи страниците. Разбира се, най-често разсъждава Гам, нейно е това любопитно определение за живота:

„Животът е като домакиня с голям ханш, която вари сладко за зимата, пълни безброй буркани и ги херметизира – ние всички идваме от едно и също дърво – и ето ни в нашите стъклени къщурки, можем да се виждаме, но никога не се достигаме един друг – едните са направени на пюре, другите са с извадени костилки и нарязани, а третите просто са натъпкани сурови – те се чувстват най-онеправдани“.

С дългите философски разсъждения и изпълнените с недомлъвки диалози, романът повече прилича на театрален сценарий. Неволно се сещам за Айн Ранд и нейната (също ранна) пиеса „Идеал“, в центъра на която отново е една загадъчна жена, която подлага на тест няколко типажа мъже, а в нейния образ Ранд начева собствената си философия, избистрена чак в по-късните й романи.

Макар да остава неиздаден толкова дълго време, романът „Гам“ полага някои от идеите, появяващи се в по-късни творби на Ремарк. Но не бих казал, че това отсъствие е лишило читателите от ценна творба, самороден диамант или друго някакво съкровище. Романът не успява да предложи нито впечатляващ сюжет, нито силни и пълнокръвни герои. Немският издател го нарича „роман на тезите“ – сполучливо определение, защото освен тези, трудно можем да открием нещо друго в „Гам“. Зад сполучливата корица на българското издание не стои творба от ранга на „На Западния фронт нищо ново“ или „Трима другари“, но от друга страна държим в ръце липсващото, почти непознато до момента парче от романовото наследство на един голям писател.  В кореспонденцията си с Марлене Дитрих през 30-те години Ремарк понякога споменава Гам. Може би нейния образ е проектирал върху актрисата, с която го свързва една голяма любов. Дамян Дамянов е уловил тази енигма. Загледайте се отново в корицата. Разпознавате ли тези очи?

Публикувано от Георги

Преди няколко месеца се натъкнах на тази книга в столичен Старбъкс. С голяма червена лента върху нея, на която пишеше „This book is free! Go ahead, take it!“. Разлистих я и на задната страна на корицата видях надпис : „Поздравления! Току-що откри безплатно копие на моята книга, Romantic Violence: Memoirs of an American Skinhead! Има сто споделени и проследими бройки от нея, пътуващи по цялото земно кълбо. Тъй като обичам да пътувам и да изследвам красотата на различните култури, реших да оставям копие от моите мемоари на различни места, така че другите да научат историята ми и да разберат същите важни уроци, които аз имах късмета да науча по време на дългия си път от омразата към надеждата„. С химикал най-горе видях видях изписан номера на моето копие – 042.

Измъкнах се от Старбъкс с книгата под ръка, без дори да осъзная напълно, че само преди час, два, ден може би, Кристиян Пичолини бе седял вероятно на същата маса в кафето и бе оставил книгата там. Самият той също едва ли е предполагал, че копието ще попадне в книжен блогър, чиято кръв кипва само при мисълта за ОЩЕ ЕДНА книга, особено когато звучи обещаващо като тази.

Е, не я прочетох веднага. Събитията ме завъртяха във водовъртежа си, но наскоро видях, че Romantic Violence ме чака на рафта с непрочетени заглавия и бързо се заех да поправя пропуска си.

Лесно е да потънеш в историята на Кристиян. Син на емигранти от Италия, които започват свой бизнес в Новия свят и посвещават на работата цялото си време, той изживява детството си, лишен от така нужните родителски грижи и внимание. Това донякъде се компенсира от живота в задружната общност от емигранти, от близостта на любящите баба и дядо… До момента, в който родителите не се преместват в по-богат квартал, където разликата между Кристиян и връстниците му започва да създава проблеми. Средата, в която се чувства различен от себеподобните си, както и постоянното отсъствие на родителите, се оказват определящи за неговото подхлъзване по спиралата на омразата. Веднъж набелязан от местния лидер на расистко движение, затъването в блатото на омразата е въпрос на време. Инструментите за превръщането на един младеж в расист са привлекателни – музика, изпълнена с недвусмислени послания; текстове, посочващи яростно кои са враговете; събрания, на които усещането за общност създава примамливо чувство за принадлежност. Отхвърлен и самотен като хлапе, изведнъж Кристиян се озовава в група, част от нещо голямо. Има цел, има мисия – да се бори за спасението на бялата раса, да защитава трудещите се от цветнокожите, които искат да вземат работата им, хляба им.

Виждаме удивителната трансформация, която започва да променя набралия смелост младеж. Пътят му бързо го извежда до лидерски позиции в екстремистките среди – сега вече той не е просто последовател, той е лидер. Агитира, пали искрата у себеподобните си, организира митинги, разпространява литература, музика. Сам създава своя скинхед група и започва да изнася концерти. Сдобива се с оръжие. Бързо става известен на полицията, преследват го… Изолира се от семейството си, алиенизира се. Схемата е много последователна, едното следва другото. Обичайно е така.

Всъщност продължението на тази схема за много от скинхед последователите включва стрелба, затвор или смърт. Кристиян на няколко пъти е близо до тази развръзка, но за негов късмет успява да се осъзнае, преди да се станало твърде късно. Причината, по-скоро катализаторът за тази промяна, е може би предвидима, най-старата  на света. Любовта. Любовта и последиците от нея. Семейството и отговорностите. Когато имаш кого да обичаш, когато в ръцете си държиш дете, твоята плът и кръв, когато си незаменим за някого толкова малък и беззащитен, омразата няма място в живота ти.

Греховете обаче трябва да бъдат изкупени. Разбираме тази горчива истина в самия край на книгата. Разбираме, че за делата ни, за собствените ни грешки, понякога плащат хора, които обичаме. И тогава болката е много по-голяма, отколкото ако ние самите бяхме попаднали под ударите на съдбата. Кристиян разкрива душата си докрай и е толкова истински в своята откровеност, че разказът му успява да достигне до сърцето. В последните страници на Romantic Violence усещаш едновременно болката и покрусата от загубата, но и свежия полъх на облекчението от новия живот. Живот след омразата…

Порази ме тази книга. Накара ме да потърся повече за Кристиян Пичолини. Разрових за него в нета и намерих профила му в Инстаграм. Последвах го. Видях снимки от различни места по света и копия на книгата, които оставя къде ли не. Видях и снимки от София. Беше впечатлен от мирното съжителство на православна и католическа църква, джамия и синагога само на метри една от друга в сърцето на столицата. Намерих и публикации в интернет за скорошното му гостуване в България. Идвал е със съдействието на Американското посолство и е изнасял лекции в София, Враца и Монтана. Реших да се свържа с Кристиян и да му разкажа, че книгата му, оставена в Старбъкс, е в мен. Отговори ми веднага. Беше приятно изненадан от факта, че книгата му е попаднала в блогър, който пише ревюта.

„Когато посетих България наскоро, за да говоря пред публика, разбрах че много млади хора започват да се подхлъзват в посока на ултранационалистически разбирания. Това е провокирано от страх и изолация от онези, които те твърдят, че мразят: бежанци, емигранти и др. На тях бих искал да кажа – бил съм на ваше място и знам колко примамливо е да вярваш, че вършиш нещо достойно, като спасяваш нацията или расата си. Но бих казал, че страхът е в голяма степен неоснователен, а героизмът всъщност е слабост. Хората мразят и упражняват насилие срещу онова, което не разбират. Те мразят и заради болката, която чувстват в живота си и която искат да предадат на други, да обвинят други за нея. На тях искам да кажа – търсете в себе си корена на този страх и на тези проблеми, вместо да обвинявате другите за тях. Не се подлъгвайте от хора, които използват реториката на страха, за да изкарат на преден план собствените си егоистични намерения и да ви използват като пионки, за да осъществят користните си цели. Аз успях да приема човеколюбието, когато започнах да общувам с хората, които мислех, че мразя. Истината е, че дотогава просто не ги познавах. Знаех само пропагандата и конспиративните теории, с които бях захранван. Когато започнах да получавам съчувствие от онези, които мразех, и то когато най-малко заслужавах такова, това ми позволи да ги припозная като хора и да осъзная, че имаме нужда един от друг, за да съществуваме заедно и да правим света по-добро място. Припознайте емпатията, свързвайте се един с друг. Само това е начинът да елиминирате омразата“.

Кристиян сподели, че в момента работи върху унгарското издание на Romantic Violence. Имал е контакти с български издатели, но до момента няма договор. А би било прекрасно да видим тази книга на български език. Защото историята на Кристиян може да се случи на всяко място по света. И днес, когато национализмът и речта на омразата са навсякъде около нас, тази книга може да спаси човешки животи. Човешки съдби. Стига да стигне до повече хора. Заслужава  го!

Затварям последната страница, слагам отново червената лента с пояснението „Тази книга е безплатна. Вземи я!“ и ще я оставя някъде, където друг може да прочете за трансформацията на един екстремист. И да открие, че има живот след омразата…

Публикувано от Георги

На няколко поредни панаира на книгата в НДК съм хвърлял поглед върху книгите на Йозеф Рот, подредени в обособено за Black Flamingo кътче, обикновено на щанда на изд. „Парадокс“. Досега обаче така и не съм се решавал да посегна към някоя от тях. Е, тази пролет посегнах и грабнах „Мрежата на паяка“, за да открия няколко дни по-късно на какво съкровище съм се натъкнал!

Книга от едва 130 страници успя да ме остави в истинско удивление от феноменалния стил и майсторство на един писател, който с лекота рисува реалистичен портрет на германското общество във водовъртежа на 20-те години на ХХ век.

Историята на завърналия се от Първата световна война лейтенант Теодор Лозе е показателна за онзи кипеж, родил националсоциализма от поствоенната мътилка. Още с първите няколко страници, в които се срещаме с младия лейтенант, Йозеф Рот прави силна заявка за своя талант, иронично-присмехулен в опита си да покаже кривото огледало на тогавашната действителност:

„Майка му беше болнава, сестрите бяха прижълтели, те старееха и не можеха да простят на Теодор, че не беше изпълнил своя дълг като лейтенант да бъде два пъти споменат във военните рапорти като загинал герой. Един мъртъв син би бил винаги гордост за семейството. Един лейтенант без оръжие и жертва на революцията беше в тежест на жените. Теодор живееше със своите роднини като стар дядо, когото биха уважавали, ако беше мъртъв, но подценяваха, защото продължаваше да живее“.

Осъзнаващ дискомфорта от липсата на военната дисциплина, Теодор е объркан в цивилния живот и лесно попада в полезрението на тайна организация – една от многото, функциониращи по това време в Берлин. Изведнъж усещането за значимост се появява отново. Той получава мисии, забулени в секретност, слухът му започва да се ориентира сред новата терминология и хвърчащите обвинения между националисти и социалисти, в собствените си очи Теодор се издига… Удивителна е трансформацията на един млад човек, вкаран в калъпа на милитаризма и след това изваден оттам непотребен, който трябва отново да намери своето място в едно променено общество. В търсенето на смисъл и цел Теодор се превръща в оръдие на сенчести структури, прикрити зад кухи понятия като патриотизъм, отечество, дълг. И прекрасно илюстрира възхода на националсоциализма, покълнал от обезверените маси, търсещи враг, когото да обвинят за цялата си несретност.

Йозеф Рот проследява развитието на Теодор на фона на майсторски развити картини на едно разделено общество, разтърсвано от сблъсъците между партийни структури, изпаднало в безизходица, мизерия и в тотален крах на държавността. Почти като в транс, като заклинание звучи диаболичното описание на онази Германия. Не мога да цитирам всичко, текстът е просто съвършен в своята цялост, препрочитах го отново и отново, но ще извадя все пак няколко неща, за да илюстрирам:

„…болест се валяше в къщите на бедните, в прашните дворове, разполагаше се в мрачните стаи, проникваше през кожата; парите изтичаха през пръстите на богатите, тяхна беше силата; страхът от гладните подхранваше тяхната жестокост; …. гробарите стачкуваха; металурзите стачкуваха; пред хранителните продукти зад стъклените витрини се протягаха тънки вратове, примигваха очи, изскочили от орбитите си; безсилни юмруци се свиваха в разкъсаните джобове.

В парламентите говореха повърхностни хора. Министри се оставяха на произвола на своите служители и бяха техни пленници. Прокурори се обучаваха в щурмовашки групи. Съдии разтурваха събрания. Пътуващи националистични оратори продаваха отекващи фрази….

… Офицерите точеха саби. Гимназистите стреляха, студентите стреляха, полицаите стреляха. Малките момчета стреляха. Това беше цяла една стреляща нация“.

Неминуемо се замислих за Ремарк и „Черният обелиск“, за Смирненски и неговите дрипави герои, за Милен Русков и „Чамкория“, също разказващ за мрачното време на 20-те години. Йозеф Рот е съвременник, видял е с очите си този хаос и думите му звучат като пророчество за неизбежното пропадане в бездната на диктатурата. И предупреждение за нас, сто години по-късно – да откриваме симптомите, да разпознаваме истинските послания под фалша на лозунгите, да се пазим от обезверените, търсещи идентичност в измамната прегръдка на ксенофобията и омразата.

Публикувано от Георги

Много дълго време книгата на Нарине Абгарян „Три ябълки паднаха от небето“ привличаше вниманието ми с красивата си корица, но попадна при мен в момент, в който изненадата от това да откриеш себе си и емоциите си в книга, се превърна в своеобразен вид лечение на душата. Не мога да намеря думи да опиша това, което тази безспорно талантлива авторка е сътворила! Мисля си обаче, че трябва да си преживял някои неща, за да можеш да усетиш всички нюанси на богатата палитра, с която Нарине борави.

Няма сюжет, който да преразкажа – „Три ябълки паднаха от небето“ е историята на всеки от нас и на всеки преди нас, а и на тези, които ще бъдат! Съдържанието е толкова богато – като сюжет, като изказ, като детайл, че е невъзможно да бъде предадено. Ако трябва да ви запозная с някаква конкретика, а предвид, че пиша ревю за книга – налага се – то в трите части на книгата ще бъдете потопени в живота на селото Маран, където възрастни хора и старци продължават да живеят своя простичък, но изпълнен с емоция и чудеса живот. Написаното от Абгарян съдържа мистичен елемент, който ми напомня за Исабел Алиенде – поднесен със същото майсторство на перото, той не стои като кръпка към историите, а ги обогатява и им дава живот, сякаш точно така се случили нещата! Съдбите на героите са разгледани в контекста на семейната и обществена среда и всичко е толкова топло, но и натоварено с прекалено силна емоция. Да поплачете на тази книга е съвсем възможно, дори в реда на нещата. Нарине Абгарян вещо заплита трагедията с неизбежността на битието, загубата на любимите хора и тяхното вечно присъствие като спомен, съвест, радост и толкова силна болка, че винаги я оставяме настрана, понеже не можем да я преживеем. Не знам как по-точно да ви опиша случващото се на страниците… За мен беше вълшебно изживяване и то не само заради факта, че това безспорно е едно прекрасно литературно произведение, но и заради пречистващите сълзи и вярата, че в случващото се има някакъв предварително закодиран смисъл, който ще разберем някога, по-натам.

Скоро прочетох коментар на една жена във фейсбук по повод книгата – тя я е купила за майка си, но се оказало лош избор за подарък, тъй като я е разстроила и не я е дочела. Искам да споделя две неща по този повод. Първото е: никога не подарявайте книга, която не сте чели, за да сте сигурни, че няма да причините подобни инциденти. Второ: въпреки шарената си корица и красиви думи в анотацията, „Три ябълки паднаха от небето“ ще донесе топлина и светлина само там, където разбирането за щастие върви с осъзнаването и пълното приемане на най-голямата болка. Ако сте преживели загуба, ако разбирате каква непосилна емоция е разкаянието да не позволите на мъжа си да обуе новите си удобни обувки, за да изчака празнка след два дни, а той да почине след няколко часа; ако разбирате самотата и знаете, че тя понякога отстъпва място на радостта, без да пита; ако ви се е искало да умрете, но сте намерили сили да продължите напред – дори по инерция, дори против волята си. Книгата на Абгарян обобщава всички тези чувства и житейски ситуации, а авторката ги поднася на читателя с достойнство, като сладко-горчив дар от съдбата.

Девора

Тази книга достигна до мен в момент, в който четенето на книги започваше да отстъпва на заден план пред други задачи. Постоя известно време на рафта с изчакващи заглавия, погледах я известно време – с това загадъчно име, с тази причудлива корица – и любопитството, което вече ме глождеше нетърпимо, надделя.

„Мебет“ на Александър Григоренко е от онези книги, които те поглъщат мигновено. Без да усетиш, попадаш в приказка, в някаква старинна притча, запокитен далеч на Север, в тайгата, където сурови, напълно непознати и непонятни за нас хора живеят живот, за който трудно можем да намерим думи. „Разумът на европееца пропада, загива в преданията на Тайгата. Той не може дасъществува в пространство без осветени с кръв граници, във време, което не е подчинява на дисциплината на цифрите“, пише самият Григоренко за своя роман.

Именно в тайгата срещаме Мебет, любимеца божи. Силен, храбър, своенравен, Мебет от Велевия род не признава друга воля освен своята собствена, движи се по свои закони, присмива се на традициите и порядките. Този северен свръхчовек – защото именно проекция на Ницшевия Übermensch откриваме в неговия образ – до такава степен се радва на благосклонността на боговете и съдбата, че дразни околните със своята щастлива звезда. Трудно е да бъдеш Мебет, дори да си от неговата кръв. Синът му Хадко се различава от прочутия си баща. Храбър е, да, но предпочита да спазва обществени порядки, за които баща му е глух и сляп. Неговият път го отвежда към поредица от действия, които ще предизвикат Мебет да извърши още по-дръзки неща, да тества границите на своята божественост, да поведе дори война – сам срещу цял род.

Страниците летят една след друга, увличащи с реалистичните картини на далечния Север, където мъжете ловуват, взимат жени за съпруги и воюват по определени правила. Григоренко пише, сякаш разказва родова история, полузабравено сказание за предците си. Целият реализъм изведнъж се изпарява в средата на книгата и без предупреждение попадаме в света на магията, на митовете, изградили фолклора на тези непознати народи. Прекрачваме между средната, долната и горната земя, срещаме боговете им, виждаме приумиците на тези богове, хитростите, с които си служат. Божият любимец Мебет достига предела на живота си, за да осъзнае, че не му се напуска още Средната земя, че има защо да живее, има на кого да е полезен. И е готов да премине всички препятствия по Пътеката на Гръмотевиците, за да се върне обратно в света на живите. Изключително интересни са представите на северните хора за отвъдното, за духовете, за божиите дела, а Григоренко успява да ги претвори в ярка проза, която по удивителен начин съшива реалното и магическото в обща история. Не е ли всяко народно сказание по тази схема, на ръба между истината и фантазията и честичко прескачащо този ръб? Може би, но в книгата на Григоренко тази схема очарова по неповторим начин, като нещо ново, невиждано досега, разположено отвъд границите на „европейския човек“ и неговите възприятия. В добавка, поставянето в този контекст на мита за свръхчовека, който винаги ме е привличал, в каквато и интерпретация да го срещна, прави тези двеста страници истинско удоволствие.

Неминуемо е да се запитате, потъвайки в този разказ, кой е Александър Григоренко, откъде този автентичен, просветен поглед към тайните на Севера? Ще цитирам издателя и преводач на романа Емилия Маслароваза опита й да достигне до автора:

„Веднага след като прочетох „Мебет“, реших, че искам на всяка цена тази книга да стигне и до вас. И започна едно безкрайно издирване на самия автор и на авторските му права. Трябваше да пиша на около десетина души, докато открия имейла на Григоренко, но и на него отговори не той, а жена му, която ми обясни, че всъщност мъжът й почти през цялото време живеел в къща в непроходимата гора, в самото сърце на тайгата, където интернет имало на пресекулки. Накрая имах щастието да се свържа и със самия Григоренко“.

Да, нещо подобно може би очаквах и аз. Трябва да си част от магията на Севера, за да напишеш подобна книга.

Публикувано от Георги

Иванка Могилска е сред любимите ми съвременни български автори. Разпознаваем стил, който те кара в леко вцепенение да седиш замислен пред картината, току-що изникнала от прочетеното. Дълго разказвах наляво-надясно за възхитителния й роман „Внезапни улици“, а когато еуфорията премина, зачаках търпеливо следващия й удар. Всичко можех да приема, на всичко бях готов – нов роман, стихове, импресии, всичко. Търпението ми бе възнаградено тази пролет под формата на сборник кратки разкази със заглавие „Тая земя, оная земя“. С корица на Кирил Златков, която към момента ми е абсолютен фаворит сред излезлите тази година заглавия от български автори, малката книжка е истинска находка!

Самите разкази са… са… как да ви кажа… не мога да го кажа по-добре от редактора на книгата, поетесата Мария Донева, която е дала съвършеното определение в резюмето на задната корица: „Тяхната формула е: обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него“.

По време на премиерата Ваня сподели, че разказите са резултат от пътешествията й из Европа през последните няколко години. Лесно ще минете по нейните пътища, прочетете ли книгата. Лесно ще научите къде е оставила част от сърцето си, откъде е почерпила вдъхновение. Представям си тези места – туристите щъкат навсякъде, предпочитат оживените централни улици, забележителностите, снимат непрестанно и сочат нещо с ръце. И си отиват – горди притежатели на гигабайти снимки и няколко сувенира. Онова, което Ваня е взела обаче – каменен фонтан, стари врати с обелена боя, искрящо пране, проснато от някой прозорец, аромати на тютюни от пазарите, статива на художник – идва при нас под формата на истинско творчество, на малки късчета поезия в проза, на моментни снимки, преливащи от емоция.

Доставете си наслада, като четете по малко. Връщайте се и препрочитайте отново. В някои от разказите ме впечатли невероятно ярката и същевременно обикновена картина, сглобена с толкова добре подбрани думи, че неволно се усмихвам. В други – усещането от края, което се разлива постепенно. Както казва Мария Донева, „дълго гледам след него“. От някои лъхва тъга, от онази, за която знаеш, че е навсякъде там, зад прозорците по улиците, в ежедневните ситуации на стотици хора. Но има и такива, в които се усеща безкрайното любопитство на търсещия ум, доброто и чистосърдечно, дори ласкаво отношение към наглед прозаични неща. Трябва да си голям писател, за да направиш обикновеното необикновено само със силата на думите си. Без излишна поза, без лак, без прекомерна детайлност, в която да се загуби идеята.

Ваня е голям писател. Колкото малки са нейните разкази, колкото обикновени са героите й, толкова силно е усещането за голяма литература в „Тая земя, оная земя“. Книга за бавна консумация, разкази за препрочитане отново и отново, внезапни усмивки, а понякога странно вгорчаване под езика – това ви очаква тук. И се оглеждайте, където и да сте. В някой град, може би във вашия, предрешен като турист или случаен минувач, може да срещнете истински голям писател. И да заживеете завинаги в история, започната от вас, но доразвита от неговата фантазия. Може дори написаната история да ви хареса повече от вашата собствена. Може…

Публикувано от Георги

Първата ми среща със Себастиан Бари бе неочаквано вълнуваща. „Далече и отвъд“, за която ви разказах преди време, дълбоко се отпечата в съзнанието ми с изумителния стил на ирландския Ремарк. Истински словесен монумент на загиналите в Първата световна война ирландски момчета, книгата разкрива великолепните качества на един талантлив писател, който умело води читателите си в салоните на собствените си шедьоври. Ето защо новината за излизането на „Тайното писание“ с логото на издателство „Лабиринт“ и корица на Живко Петров предизвика очаквано вълнение. Впрочем, излизането на книгата съвпадна и с момента, в който за четене просто не ми остава никакво време. Дори се колебаех дали да не оставя за по-натам. До момента, в който не прелистих няколко страници… Капанът щракна веднага и очарователният стил на Себастиан Бари си каза думата. Книгата завладя съзнанието ми изцяло и не ме пусна до самия край.

Любимата на Бари Ирландия отново е в центъра и на този роман. Нейната история, толкова сложна за страничния наблюдател, си проправя път към сърцето на читателя през личната съдба на близо стогодишната старица Роузан, изживяваща последните си дни в рушаща се психиатрична болница; и доктор Грийн – лекуващия лекар на Роузан, в чиито ръце е по-нататъшната съдба на възрастната пациентка. Прекарала десетилетия в тази стая, Роузан е запазила разсъдъка си и е решена да разкаже за своята ужасяваща участ в ръкопис, който крие от чуждите очи. Дните на болницата са преброени. Предстои преместване на пациентите, а доктор Грийн трябва да реши кого да настани в новата сграда и кого да пусне „на свобода“. Роузан се оказва специален случай. Общуването с нея провокира повече въпроси, отколкото дава отговори. Колкото повече научава за нея, толкова по-нерешителен става психиатърът.

Междувременно ръкописът на Роузан ни връща в една Ирландия, в която има твърде много минало. Изплуват скелети от прашните гардероби. Сблъскваме се с бруталността на една епоха, изпълнена с междуособици, гражданска война и клокочещо напрежение между религиите – все неща, оставящи дълбоки белези. Тези белези са безпощадни към младата Роузан, най-красивото момиче в Слайгоу, чиято съдба е шокираща илюстрация на несправедливостите, властващи по онова време. Виждаме как един обещаващ млад живот е похабен, унижен и стъпкан от човешки страсти, маскирани като благоприличие и религиозен морал. Разбираме колко безскрупулни могат да бъдат хората, притежаващи абсолютна власт и как абсолютната власт ражда жестокост, прикрита под фалшивата фасада на религията.

Постепенно загадките около „лудостта“ на Роузан се разкриват, елегантно „разопаковани“ с характерния омагьосващ стил на Бари, който пише виртуозно, с любов, тъга и съпричастност към своите герои. Личните дневници на Роузан и на доктор Грийн, приближават опасно двамата персонажа към финал, колкото „кинаджийски“ и нереален, толкова и привлекателен със своята приказност.

„Тайното писание“ наистина се чете на един дъх и оставя усещане за стойностна проза, умело преплела две човешки съдби в голямата картина на цяла една епоха. А Себастиан Бари определено се нарежда сред писателите, чиито произведения бих чакал с нетърпение. Впрочем, по романа има и екранизация, която обезателно трябва да изгледам. Книга като тази сякаш е писана, за да бъде филмирана.

Публикувано от Георги

Когато научих за „Граница“ на живеещата в Шотландия Капка Касабова, книгата вече беше на път да излезе на български език. Прочетох анонса и подсвирнах от възхищение. Каква идея, казах си, каква находчива идея! И наистина, днес, когато думата „граница“ отново пролази в ежедневието ни, когато ни заливат репортажи за безкрайни върволици от бежанци, преминаващи една или друга бразда, когато възходът на национализма пропагандира възраждането на телените мрежи като контрапункт на либерална Европа, да напишеш книга за югоизточното ъгълче на Стария континент, където „започва нещо като Европа и свършва друго, което не е съвсем Азия“ (по думите на авторката), звучи като идеалната рецепта за успех. И Капка Касабова го постига, впрочем – за момента във Великобритания, но, сигурен съм скоро и в други държави.

„Граница“ е амбициозен, добре планиран и осъществен проект, който идва в точния момент, за да открехне на точната аудитория завесата към нещо наистина непознато. Нещо, което винаги е било под носа им, но останало като бяло петно в иначе преексплоатираната карта на Европа. През 2013 г., въоръжена с малко пежо и изострено любопитство, Капка Касабова тръгва на своето пътуване от трите страни на една твърде особена граница: „там, където България, Гърция и Турция се приближават и раздалечават, защото това правят границите – приближават се и се раздалечават„. Прекроявана десетки пъти през годините и размествала със себе си хиляди съдби на хора от най-различни етноси и националности, тази граница „изкушава и отблъсква едновременно„.

Пътуването на Касабова започва от Странджа и завършва пак там, а резултатът е една книга, която трудно може да бъде вкарана в някакво жанрово определение. Пътепис на една доскорошна terra incognita, портрет на хората от периферията, репортаж за задния двор на Европа – както и да я наречете, ще е непълно. Водена от любопитството си да отиде на местата, които допреди четвърт век са били забранена зона, ничия земя, разделена от Желязната завеса, авторката забърква интересен микс от наблюдения, размисли, срещи с автентични обитатели, исторически препратки, които украсява с фолклорни и митологични мотиви, навлизайки дори в плаващите пясъци на магическото и свръхестественото. Тази амалгама ме обърка в началото, където причудливи срещи с нестинари и гадатели си правят компания с истории за източногерманци, убити край браздата в опита си да избягат от комунистическия „рай“. Как го преодолях ли? Припомних си, че книгата е писана преди всичко за чуждестранния читател от правилната страна на Желязната завеса, за когото Странджа и комунизмът са горе-долу еднакво мистични и непознати. Приех рецептата по този начин и четенето потръгна доста по-гладко.

В интерес на истината, Капка Касабова е сътворила изключително живописна и емоционална книга. Невероятни образи са хората, които среща по време на своето пътуване – хората от граничните райони в Гърция, Турция и България, а защо не от Марс, Юпитер и Венера – толкова далечно изглежда разстоянието, което ни дели от техния периферен свят. Свят, белязан от зловещата сянка на границата – вече разпаднала се и загубила кръвожадния си облик от времето на Студената война, но нанесла своите щети по съдбите на българи, турци, гърци, помаци – въобще, тракийци, както самата авторка предпочита да ги нарича: „лица с мургав тен, с пожълтели от чай и тютюн зъби, лица, които имат една обща черта: всички те са пропътували дълъг път по коридора на балканската история и са изгубили всичко, което може да бъде изгубено (но не и езика), за да започнат живота си наново тук. И нямам предвид само тук, от тази страна на границата, а тук, в този край на Балканите, където на никого не му се е разминало и където нагледно можеш да видиш – стига да искаш, – че страданието, както и комшулукът, е едно и също навсякъде и че второто е цяр за първото“.

На фона на тези срещи авторката  повдига и една тема, която и до ден днешен сякаш е табу у нас – за многобройните убийства на бегълци по южната ни граница в годините на соц-а. Истинските истории на млади източногерманци оживяват, за да внесат смразяващ полъх в иначе почти по йовковски лъкатушещото повествование. Касабова се среща и с вече възрастен германец, който през 70-те прави опит да премине, но е заловен и измъчван от българските граничари, а после хвърлен в затвора. Разказът му е покъртителен.

Но „Граница“ е и книга за разпада и безпътицата, които обвиват като отровен бурен бъдещето на този твърде наситен с история регион. За безвремието, заменило електрическия ток по оградата от годините на Студената война. За обезлюдените села и градове, в които бродят само старци и призраци от миналото. Книга, от която ще ви загорчи, въпреки седативното въздействие на магиите, легендите и нестинарските препратки, които са тук, за да впечатлят читателя на Запад.

Въпреки находчивата идея и наистина впечатляващата палитра от образи, с които Капка Касабова ни среща, книгата някак не успя да ме развълнува дълбоко. Неминуемо направих паралел със „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков – Странджа, нестинарите, но и друго… Онзи преднамерен писателски подход, почти академичен –  писане по рецепта, с точно дозиране на конкретните съставки. Тук малко магия, там малко комунизъм (зад Желязната завеса винаги е секси), лични истории на забравени от бога хора, селска автентика, етническа и верска пъстрота – един добър жонгльор с думите може да сътвори чудеса от тези родни сюжети. Чудеса! Ние сме опърпано родопско одеало, от което стърчат разноцветни нишки и умелият писател, придърпвайки оттук оттам по някоя, може да събере в ръката си впечатляващо снопче и да го усуче така, че да заприлича на модела, вече създаден в главата му.

Книги като „Граница“ на Капка Касабова и „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков ме накараха да се замисля, че България е прекрасно място… за писатели-емигранти. Резерват на истории, тихо разпадащ се под тежестта на своето многопластово минало и лоботомиран от липсата на каквато и да било конструктивна визия за бъдещето.  Щедра на сюжети, заредени с „Уау“-ефекти и обещаващи петзвездни ревюта в Goodreads на английски език. Книги, които – въпреки че третират нашето, родното – са предназначени за външна употреба. Не че не са добри, напротив – и двете са по успешни рецепти, и двете са дело на талантливи автори, и двете ще завоюват сърцата на безброй читатели. Но под „сърцеведската“ повърхност шестото ми чувство не открива нещо важно, което ми пречи да ги наредя в алеята на литературната слава. Не мога да назова какво е точно… Просто не го откривам.

Публикувано от Георги