роди се Рони

Бях малко яйце. Съвсем мъничко, колкото връхчето на нокътя, ако не и по малка. Една малка яйцеклетка.

Бях мъничък протеин. Сперматозоид. С опашчица и се движех. Нямах мисли, нямах нужди. Само матрицата на ДНК, стремеж за живот.

Бях аз, но на две места. Тогава ме носеха двама хора. Бях още неясна идея в очите на носителите ми, желание за любов, за близост, желание за удоволствие.

Бях желание за секс, бях целта на това желание, истинската генетична цел, бях нещо съкровено сакрално и опазено от нормите на цивилизацията. Защото не можеш да поставиш граници на нещо, което е извън обхвата ти. Не можеш да го спреш. Понякога не можеш да избягаш. Понякога се поддаваш. На нещо което е по-силно от теб.  Бях стремеж. Бях интензивност. Бях миниатюрна вселена.

Бях желание.

2 тела ме носеха. Едното носеше моята женска част. Другото носеше мъжкото от мен. Мъжкото знаеше какви ще са моите първични полови белези. Моят сперматозоид  се пребори с милиони други такива полухора като мен, за да намери своята женска половинка. Повтори древногръцкия мит за това как Афродита разделила Унисесекс човека, идеалния хермафродит на мъж и жена, да обикалят и да се търсят. Момента в който сливаме мъжкото и женското, коато идеално напасваме съвършенното удоволствие е зачеването. Сливаме със своята половинка, без мисли, само усещания, пълен екстаз, тотален оргазъм, съвършен мит. Сексът повтаря този мит , стремежът към другото тяло. Влюбването е копнежът по мига на зачеването. Не постигаме тоталния оргазъм, за да не умрем. Или за да не се самоубием, тъй като не можем да повторим удоволствието, да живеем постоянно в него.

Какво би било да живееш в постоянен оргазъм, който не те отпуска, навсякъде, по улиците, в леглото. Тогава бихме умирали. Няма да има към какво да се стремим. Няма да се храним, няма да спим, няма да работим.

Да се стремим да се стремим да се стремим

Всичко започва от желанието

Първородния грях

Зачената съм. Вече съм плод. Зародиш. плода на познанието, плода на удоволствието, плода на стремежа на моите носители към повтаряне на онзи миг в който те са били заченати. Възпроизвеждане на един миг съм аз, да. Самата аз съм един миг на онова на космическото време.

Започвам да раста. Велико и странно е. В началото увеличавам границите които заемам многократно за кратко време. Топло и трепкащо е около мен. Появява ми се сърце, това сърце започва да изпомпва кръв. Туп туп. Ставам все по взискателно и мощно. Заповам да чувам неща многократно за кратко време. Топло и трепкащо е около мен. Появява ми се сърце, това сърце. Гласът на майката носител. На бащата. На хората около мен, сестрите ми, аз съм с майка ми всичките 9 месеца, раста постоянно. Невероятен период.

Ставам твърде голямо  и хипоталамуса на тялото носител праща сигнали хормони на матката мой дом да ме изхвърли. Болка. Години по късно скалпел изрязва моя дом, защото след като е износил мен и сестрите ми, той се запълва и със злокачествени клетки. Като че ли му липсваме на този дом, липсва му живота. И на нас ни липсва. Топлия ми, хранителен, мек дом-мускул-протеин. Сега вече го няма. Изгнил е някъде и едва ли някой си го спомня.

Мразя болниците. Не обичам жегата.

Родила съм се в болница. Родила съм се в най големите летни жеги. Акушер ми е бил негър.

Слънцето е напичало прозорците и майка ми е крещяла. Родила съм се измежду лепкавите и от жегата усилието кръвта и потта крака. Миниатюрна глава. Родила съм се и през прозореца е греело едно прекрасно прекрасно радостно яростно хипарско първовгустовско слънце. Жестоко.

Всичко е било в кръв и течности. Носът ми бил запушен от плацента и слуз. Била съм красива много красива и нещастна и ядосана. Матката ме е изтласкана от топлия ми дом в жестокия огромен свят. Главата ме е боляла. Било ми е тясно, много тясно, във влагалището на тялото носител. Била съм разкошно бебе.  Не помним екстаза от сливането, не помним болката от раждането. А живота е толкова близо до тях.

How did the Universe begin? And how will it end?

What happens in between Is quite a different matter.

през юли съм си писала писмо

на външния ми хард намирам писмо:
************************

Рони, мила моя любима Рони,

Искам да ти кажа някои неща, искам да излязат от мен за теб, защото ги чувствам към бъдещата Вероника. Искам да ти кажа, че много се гордея и съм щастлива, че си точно такава каквато си. Искам да те прегърна и да остана прегърната с тебе силно. Спомням си как преди да заминеш за Египет се радваше на онази песен на boards of canada, peacock tail, и точно нея слушам сега. Подскачаше пред една врата в един тъмен офис и просто бликаше от детско, радост и енергия. Обичам те заради това, че въобще те има на тая земя. Обожавам ентусиазма ти, обожавам когато се смееш силно, когато вървиш през полетата и дишаш пълно и поглеждаш към небето, има толкова нежност и сила в тебе, момиче. Пълна си с толкова любов за света и за себе си. С толкова добро и чисто и мъдро и истинско. Обичам те, защото те има и съм благодарна, че мога да ти го напиша. Ти си най-любимото ми същество в цялата Вселена.

Надеждата ми е, че ще продължиш да изследваш този гигантски свят, че ще продължиш да изпитваш удоволствие и да се наслаждаваш така от сърце. Че ще се забавляваш и ще се отдаваш и ще споделяш чувствата си и ще градиш пълноценни връзки. Че ще имаш това любопитство. Че ще пътешестваш, по света, и най вече в себе си вътре. Независимо дали те сварвам с любим или сама, надеждата ми е, че сърцето ти ще продължава да е пълно с красота и уязвимост. Надявам се, че ще се обичаш активно, ще се грижиш добре за тялото и душата си, защото разбери, обожавам те, и искам да си уютна и щастлива, много пълна с радост. Искам да те прегърна, да те обгърна с цялата си нежност и любов. Ти си разкошна жена, в тебе виждам дъги и звезди и слънца. Дълбоки океани и развени от вятъра бели гигантски платна, вятъра по върховете на планините и свеж нов въздух от сутрините по хижите. Топлина и сълзи и огън си, пръста от земята по пръстите ми, чиста любов като те докосна, чиста любов си. Всичко.

Надявам се, че когато прочиташ това писмо, ще се свържеш с мен, в миналото. Незнам къде ще си в живота си, може би ще имаш дете, сега незнам дали искам дете, или може би ще си някъде далече, или може би ще си на същото легло в Дружба. Обстоятелствата ти нямат значение за мен, искам да знам, че това което правиш те прави много изпълнена. Че ще си свързана в смислени връзки с други хора, че ще се забавляваш много, че ще Правиш след като знаеш Защо. Обожавам когато си такава натежала от нежност и от емоция, изморена и заредена едновременно. Ти си уникална смес, момиче, от жена и дете и девойка. Знам, че тепърва ще правиш прекрасни неща, които ще ми носят много радост, по различни начини. Заради това сега се радвам на това, което е в момента, защото няма да се повтори, не по тоя начин. Прегръщам момента и това е най-големият подарък, който мога да ти правя оттук нататък, да ти изградя навик да прегръщаш момента.

Обичам те. Прегръщам те.

Твоя завинаги,

Вероника, месец преди да стане на 30

********************************************

писала съм си писмо през юли и мисля да си пиша още такива писма, на мене си, на бъдещата Вероника. Като ги чета се изпълвам с една благодарност и учудване от себе си, че имам такава наблюдателна, грижовна сила в себе си.  

какъв би бил светът, ако започнем да си пишем писма? ако сами се подкрепим?

тишината на гората

Сутринта съм в автобуса. Скрибуцане, хорски гласове, някой си говори по телефона, мотор, затваряне на вратите и звукът на двигателя докато си тръгва.
Слагам раницата, прави тих шушляков звук, и тръгвам.
Сто метра навътре в гората звукът се сменя. Чувам вече птици, дървета, качеството на звука е друго. Понякога когато се катеря с приятел се съгласяваме да си мълчим. Нагоре идваме с разговора, с града в нас, но някъде по пътя звукът се укротява, и се връщаме надолу тихи или шепнейки.
Докато си в гората спираш да чуваш урбанистичното, механичното.
Чуваш всичко останало.
И нищо не се бори да е по-важен звук.

Обичам и звука на влака, и на камбаните, и на еспресо машината в кафенетата. Харесвам посланието им.

И когато сутрин в тъмното седна на зеленото диванче и медитирам, следвам тишината. 

Еволюционно сме устроени да слушаме, но в града се опитваме да правим точно обратното - да не чуваме, да ограничаваме звука.
Когато изключим телевизора, компютъра, когато се махнем от колите. Когато се опитаме да чуем какво ни казват околните, не думите на повърхността, а какво седи зад тях.

Когато позволим на тишината, на природния звук да се случат, те хранят душичките ни.


гората слушам

Голяма магия

"Имам приятелка, музикант, чиято сестра веднъж я попита, съвсем разумно, "Какво ще стане ако никога не извлечеш нищо от това? Ако следваш тая страст завинаги, но успехът никога не дойде? Как ще се чувстваш тогава, с пропилян за нищо живот?"

Моята приятелка, с и тя разумно, отговори, "Ако не виждаш какво вече извличам от това, тогава никога няма да мога да ти обясня."

Когато го правиш с любов, ще продължиш да го правиш независимо от обстоятелствата." И аз съм омагьосана от новата книга на Елизабет Гилбърт - Big Magic

идея за старите хора

София не е град за стари хора. В парка, по кафенетата, на интересни фестивали и концерти, в магазините - всичко е за младите между 15 и 55, а за по-старите има специални места, техни си, смотани събития. Скътали сме ги на безплатни концерти в ззала България, по градинките и в няколко душни сладкарници, далеч от "Младежта".

В Буенос Айрес видях старите хора да са навън, по улиците. Всеки квартал открай време си има малък оркестър, перкусионисти основно, с барабани и тарамбуки, правят импровизирани концерти, един подхваща мелодия, подобна на самба, и се почва забава. Ама не като благороден жест спрямо старите, а събитие обединяващо, в което всички се потапят в удоволствието на това да думкат по барабаните и да се забавляват от сърце, от 5 годишни, до 95.

Какво би станало, какъв живот бихме живяли, ако имахме такива събития на открито с нашите стари хора?
Какво би било чувството да излезеш да свириш с баба си или баща си в парка или в градинката срещу Шишман? Заедно с всички останали? Какво би било, ако София стане град, който не е само за най-оправните стари, а за всички, да е поканващ и включващ всякакви възрасти?

Аз мисля, че ще е страхотно.

(ето в какво участвах аз, 44 секунди)

как да се променяме по-добре

баба ми - навремето разправяше, че все е чакала да се пенсионира, та да почне да живее, като тия приказните германци дето заминават на круизи на по 60. растях с идеята, че системата я е прецакала, и тя няма да живее никога тоя мечтан пълноценен живот. Че системата работи така, че като изпълниш точките и, работиш си скучните неща, изтърпиш всичките стъпки, и стигаш до голяма награда някъде там,  и можеш да си живееш на кораба на круиз. Все съм имала чувството, че ми трябва master plan, голям план за живота ми, че като го изпълня, най-после ще мога да живея пълноценно. Че не е проблем да работя сега някакви неща дето не ми харесват, защото ще си компенсирам в бъдещето, както баба ми се е надявала да си компенсира като се пенсионира. 

баба ми - бюфетът дето мирише на мащерка, плетените покривалца над телефона и телевизора, домашна лютеница, гардеробите с чеиза за вуйчо, старите скринове, топлата и ръка като ме води на училище, пастичките и зеления боб дето ми правеше, кланетата на кокошките в двора, паленето на печката сутрин, като ми пускаше детската приказка по Хоризонт, ученето да плета на една и две куки, баба ми дето ме приспиваше следобед докато и гледах зеленото в пъстрите очи.

мисля си, какво ако баба ми бе вярваше в идеята за идеалното пенсиониране? Дето като дойде и ще почне да прави всичките интересни неща, които е отлагала цял живот.
какво, ако имаме само тия моменти сега, миризмите и хората и преживявания и само това е пред нас? Какво, ако те са напълно достатъчни, ако приемем че това е всичко, което има, и обръщаме повече внимание на това, което ни се случва сега? И станем приятели с телата си, каквито са, и се харесаме с това, което вече сме.

ако си позволим да се отворим за богатството на това което си имаме вече, а не за някакво пенсиониране в бъдещето. Щото това е кофти страната на планирането - почти никога не става както си го мислиш, и се разочароваш, и междувременно не си вършиш това, което ти е кеф сега, защото си казваш - абе има време, нали имам План.

ето какво можеш да направиш:
да спреш с -
а не, това никога няма да го ям
повече няма да си говоря с нея
не, няма как да бъдем заедно, защото е обречена тая връзка
абе да бе, само две години ще го работя това и после почвам да живея
ще си остана с него, щото все пак детето.. апартамента... нашите... приятелите...
абе къде ще пътувам сега сама, да не съм луда

да почнеш -
да си използваш хубавите дрехи, съдове, неща, да не ги пазиш за някога си
да изхвърлиш всичко, дето не ти става. за какво да пазиш неща, които "евентуално може да потрябват"
да ядеш хубави неща, дето да правят тялото щастливо, ама не за да отслабваш или да се привеждаш в някакъв вид, за да се харесаш на някой си, а за да се чувстваш добре, да можеш да си във форма за всичко, което ти се случва. дори това понякога да значи мекици за закуска. друг път ще е гигантска зелена салата за обяд
да си лягаш рано, за да си свежарка на другия ден
да почнеш да четеш, да слушаш подкасти, на всякакви теми, много, всеки ден, по един, два часа, това е най-сигурният начин да сдобиеш нови идеи
да се движиш, ама да ти е готино, да играеш, да размърдаш животното, твоето си тяло, дали ще е федърбал, колело, pole dancing, плуване, ходене по въже, каквото и да е, да се радва това тяло - идеята е да правиш физически неща, които са ти хубави, приятни, а не да тичаш маса време на пътеката с чувство колко искаш да се свършва
да пробваш нови неща, курсове, семинари, да откриваш нови неща за правене. от сто неща все едно ще ти хареса и ще те нападне вдъхновението с него
да заминеш нанякъде, където и да е, да заминеш някъде, където си си пожелал
да прекарваш много време насаме, в разходки, мислене. щото когато си сама, без интернет, без разсейвания отвън, тогава се създаваш.


Хората с богат емоционален и интелектуален живот са тези, които се променят и стават по-истински, повече себе си. И ми се ще да взема всичките тия споделени мигове с баба ми, да прегърна празните и надежди, и да ги трансформирам в живеене дето да е такова, че като тръгна да умирам, да няма горчилки, а да е - живях точно както исках.

в Аржентина спирам да си поставям цели

знаете за моето 30 до 30
е писна ми от него

купих си билет, напълних раницата и пътувах в Аржентина сама и оставих да се случват неща, нямах план, нямах цели и решения, нещо към което да гледам напред. Оставих нещата да се случват на мига, да правя каквото ми харесва тук и сега.

вече не искам да си поставям цели:
да правя проекции за бъдещето, да си представям как да се усъвършенствам, как да съм "по-добра моя версия", как да съм по-различна, за да се вписвам

вместо това искам да:
творя повече
да прекарвам повече време в планината
да пътувам повече

да гледам:
повече игреви
повече залези

вместо да се усъвършенствам искам да съм повече себе си.

като видях Игуасу, както си бях самичка там сред тая гиганстка красота, се разплаках от всичкото наоколо, щото природата е решила да ни разбива сърцата на такива места. Предложения за брак и самоубийства се случват често там, не задължително в тоя ред. Толкова сме мънички и никакви, нещата се сменят толкова бързо, почти нищо не е така, както сме го планирали. Обикновено е в пъти по-хубаво, по начини по които не сме и подозирали, една врата се затваря, друга отваря. Да следваме каквото ни е любопитно.
и... Да ги провесим тия крака бе!
и май няма да планирам пътувания, нека се случват. нека се случва тоя живот, както си ще. 

просто си живеем в Пирин

Пристигаме за дълъг преход в Пирин. Първия ден хващаме теснолинейка от Септември, после бавно качваме към Тевно езеро. Ще спим няколко ди на палатки на различни места в планината.

В едно невероятно тайно място с Мая сме. Тя отиде на гости на съседи по клека, а аз медитирах. С всяка медитация забелязвам колко много потоци мисли имам, проблясъци от ежедневието. Нежно ги поканвам да се разградят в нищото. Дишам им. Едно планински тихо е. Абсолютна тишина в огромната долина, все едно гледам не скали, а декори. Чувам вятър и клека отвън се бие в стените на къщичката. Живот като в pinterest.

Има едно вярване, че можем да помогнем, да оставим следа, да повлияем на много хора през живота си. То е това, което ни кара да гоним статуси, сертификации, краища, завършек, съвършенство, да се тагваме. Къде е удоволствието в цялата работа? Истинските майстори не са майстори заради амбицията, а защото им е кеф да правят каквото правят, защото се забравят в него, и на това му викаме играене. 

Тишината на планината, дори да се чуват гласове отнякъде.
Толкова сме мънички на фона на гиганстките масиви, тук преди и след нас. Сме хубави и живи, бълбукащи с енергия, емоционални. Заливат ме проблясъци от едно по-мъдро Аз. Докато гледам пласта смог към Банско си мисля за града и изискванията му - магазините, икономиката, която вечно иска повече, за да расте; желанието ни да купуваме и да си доставяме усещане за ексклузивност и вечност през местата на които ходим и в които работим, това желание да ни виждат другите като нещо повече. Да съм в планината ми дава същата перспектива като това да ида в чужда култура, където ценното в нашата си българска общност няма смисъл. И мога да бъда повече аз. Толкова бързаме да се случим, to cut the losses, да постигнем следващото нещо, и пак. А да се спреш и да погледаш вълничките и отражението на върховете във водата, да повикаш на воля в гората, да отпуснеш тая душа в съзерцание, то там виждаш всъщност, че си слънце, че всичко ти е цяло, че няма нужда от нещо отвън.

Някои от най-нещастните хора, които знам, са богаташите: гоним си целите, гоним пари, амбиции, и като стигнем върха, все нещо липсва. Тия по пътя към богатството са добре, защото все имат какво още външно да гонят. Но стигнат ли върха - спихват. Защото не са си дали тоя contemplative, съзерцателен момент, в който да рефлектират върху същността на нещата. В планината, медитиране, ходене, творене, там каквото работи за теб.

Да ги мъкнем тия тежки раници, спални чували, пеш по камъните, туптящо сърце по стръмен баир, от маркировка на маркировка, изпотени, мръсни коси, студ нощем в палатката. Без цел, просто да сме в това пространство.
Гледките, физическата шир, кристален въздух, вкусът на храната, разговорите с хората, които носят нещо друго когато са в планината със себе си, простичък живот в туристическа раница, внезапни разговори и смях, говорим за приключения, за мъже, смеем си се на нас. Яснота: знам какво имам, какво нямам, радвам се на каквото мога, давам когато имам. Махам градските маски, оголвам се за планината. Няма грим, няма фетско и готино, има чай и супа, дрехи дето пазят топло, челник и връзки на обувки.

В планината си давам място да разградя всички тия дребни мисли, да отекнат в баирите, да се търколят по чукарите. Да остане това чувство, че съм празен съд, че присъствам и съм с лек дух. И грее в мен - не се пъни, всичко е както трябва да е, дай му време, дай си място, с обич.

баба Тони съветва

Току-що си говорих с баба Тони от болницата, тази дето ме вдъхнови да искам да съм здрава баба на 90. Отвори разговора с "много съм добре" и ми разказа как от ресторант "2та Лъва" всеки ден и носят храна. Стилът, казват, е това което показваме когато никой не ни вижда. Червилото което си мацваш, дори да си по пижама, ей така, за себе си. В болницата баба Тони беше с едни красиви нощници, от качествена памучна дантела. Стил!
Ето какво още ми заръча и прегръщам:
- да отгледам дете, дори да е осиновено
- да работя и за малко пари, стига да ми харесва работата, щото животът не е за пари, а за удоволствие и за общуване с другите
- като се мръкне спирала да си вдига телефона, щото не иска да чува новини, били то добри или лоши. Преди да заспи си пуска около час класическа музика и потъва в нея
- да си почиваме повече, да не се надценяваме, да си даваме време

тая баба Тони, мн ми е мила. 

стари снимки

случва ли ви се да ви стегне шапката и да почнете да си преглеждате стари снимки, години назад, неща от миналото?
на мен ми се случи онзи ден, извадих външния хард, и почнах да гледам снимки от преди десет години. Разбрах някои неща:
- че съм била по-хубава отколкото си спомням
- че онова хубавото гадже всъщност не е толкова хубаво, колкото си спомням:)
- че с Митко ми е било доста хубаво, като гледам с каква любов ме е снимал
- че когато съм в по-пълните си периоди изглеждам по-стара; по-слаба изглеждам по-малка, по-свежа
- че имам много мощна коса, като кошер на главата, гъста, хубава, трудна за оправяне, като я среша веднъж годишно и става ужасна, губи форма. Че изправена не е чак толкова хубава, колкото ми се иска. Точно като мен е мойта коса. Дай ѝ по-лека подстрижка и става по-лесно да се живее с нея. Лекота!
- забравила бях колко е хубаво да пътувам и с тия снимки ми се върна апетита
абе, хубаво е човек да се връща назад. Неочакван извор на мъдрост и ресурс за разбиране на живота ми сега е това връщане назад.