В събота си отиде един голям човек. Толкова голям, че не мога да не спомена думите, които чух в деня, в който го изпратихме: „Такъв човек никога повече няма да се роди!“.
Сърцето му беше толкова голямо, че можеше да побере в себе си обич за всички близки и стотици приятели, на които да бъде верен до край. Човек, който никога не е казал лоша дума и никога не е съдил. Човек, който никога не е върнал познат или непознат от прага на своята врата. Човек, протегнал ръка на всеки потърсил го за помощ. Човек, имащ отговор на всеки въпрос. Човек, достоен за пример на всички свои ученици и възпитаници през 40 годишната си учителска кариера. Даскал, от онази стара генерация, когато изпитвахме истинска почит и уважение към хората, научили ни на А-Б-В. Човек, помнещ имената на всеки свой ученик при случайна среща дори и след толкова дълги години. Човек, чийто дом винаги бе пълен с обич, смях и радост. Човек, обичащ истински своето семейство до последния си дъх. Човек, влюбен в жената до себе си до последния си ден. Човек, обичащ всичко живо на този свят – мравка, птиче, тревичка. Човек, живял истински щастливо…
Може би затова сърцето му не издържа. От толкова много обич…
Може би затова пътят от дома до гробището беше тесен за всички дошли да те изпратят в последния ти миг!
Почивай в мир, дядо!
P.S. Не мога да не спомена една случка от детството, когато със сестра ми бяхме 3-4 годишни и тя попита баба:
– Бабо, ние хора ли сме?
– Да. – отговори баба.
И сестра ми остроумно заяви:
– Значи дядо е най-големия хор на този свят!
