„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи“. Жените мълчат“.

Колко книги сте прочели за войната? А колко от тях са написани от жени? Горните думи са размисли от дневника на Светлана Алексиевич, който тя си води в периода 1978 – 1985 г., докато работи върху книгата си „Войната не е с лице на жена“. И действително, свикнали сме да говорим за войната като мъжко занимание. Мъжете са воювали, страдали са, побеждавали са или са губили, умирали са. А жените? Пред перспективата да напише просто поредната книга за войната, Алексиевич избира да даде думата на жените, преживели Втората световна война. И мълчали десетилетия след това. Резултатът е покъртителен разказ от първо лице на десетки съветски жени – санитарки, снайперистки, танкистки, автоматчици, партизанки. Разказ, от който ще ви се прииска да си скубете косите, да си дерете лицето и да си повтаряте, че това не може да е истина. Войната натюр – такава, каквато само една жена може да я разкаже.

„Селото от моето детство беше женско. Мъжки гласове не помня. Така и е останало в мен – за войната разказват жените. Плачат. Пеят, сякаш плачат“, пише Алексиевич. И започва да издирва тези жени, въоръжена с магнетофон и страшно много кураж. Из целия Съветски съюз. Слуша, записва, плаче. Страда… Прочетете само 50-ина страници от книгата и ще си дадете сметка за огромното бреме, което сама си възлага тази забележителна авторка. Това е неописуемо! На хартия! А какво е на живо – бедна ми е фантазията да си го представя.

„Да, те плачат много. Реват. След като си тръгна, гълтат хапчета за сърце. Викат „Бърза помощ“. Но все едно молят: „Ти идвай. Непременно идвай. Толкова дълго сме мълчали. Четиридесет години сме мълчали…“

Първоначално не успях да разбера това твърдение. Защо за мълчали? Защо проговарят след толкова десетилетия? Алексиевич се спира и на това, дава отговор и на този въпрос. И в него е великата драма на тези жени, невъобразимото. Докато са воювали на фронта, за войниците са били „сестрички“, закриляни са, пазени са. Веднъж завърнали се от войната, те се сблъскват с друга действителност – мъжете странят от „фронтовачките“, а жените ги обвиняват, че на фронта са мърсували с техните мъже. И те се затварят в своята неизказана мъка. Крият медалите. Опитват се да забравят смъртта, труповете, писъците. Невъзможно.

„Кой ще тръгне да воюва след такива книги? Вие унижавате жената с примитивен натурализъм. Жената-героиня. Развенчавате я. Правите я обикновена жена. Самка. А те са ни светици“. Това твърди цензорът, когато отхвърля пасаж след пасаж от книгата на Алексиевич. И наистина, „Войната не е с лице на жена“ няма нищо общо с героичните описания на подвизи или драматизма на сраженията, които сме свикнали да четем. Тук ужасът е твърде, твърде много. Смъртта е толкова масова, толкова помитаща, че гърлото пресъхва. Болката се усеща от всяка страница. Но не само… Удивителното в разказите на всички тези жени е огромният ентусиазъм, с който отиват на война. Без изключение. Правят невъзможното, за да ги пуснат на фронта, в месомелачката, където мъжете, обръгнали на ужаси, оцеляват по няколко месеца. Почти деца, на тях им се налага да пораснат твърде бързо.

„На деветнайсетгодишна възраст имах медал „За храброст“. На деветнайсетгодишна възраст побелях. На деветнайсетгодишна възраст в последния бой простреляха и двата ми бели дроба, вторият куршум мина между два прешлена. Краката ми се парализираха“.

Но врагът в лицето на немците не е единственият кошмар, който изживяват съветските хора. Алексиевич споменава теми, които и досега са табу в посткомунистическа Русия – за военнопленниците, които – вместо да се завърнат вкъщи – директно са изпратени на лагер в Сибир, заради това, че са позволили да попаднат в плен; за изнасилванията над германските жени при настъплението в Европа – макар и епизодично, това също е споменато.

„Войната не е с лице на жена“ без съмнение е най-шокиращата книга, която някога съм чел за войната. А съм прочел доста. Нищо не може да се сравнява по реализъм с автентичните изповеди на тези жени, изказани след десетилетия мълчание. Десетки истории, в които смъртта, ужасът и омразата се срещат с любовта, гордостта и волята. Без фанфари, без лозунги. Кръв, кал, тиня, вътрешности и викове, отрязани крайници и изпепелени семейства. Толкова много болка… Неописуемо е.

В изданието на „Парадокс“ „Войната не е с лице на жена“ е поместена заедно със следващата книга на Светлана Алексиевич – „Последните свидетели“. Създадена две години по-късно, тя повтаря схемата с изповедите от първо лице, но този път думата имат онези, които по време на войната са били деца. Техните спомени са много различни. В повечето случаи те не са активни участници, а най-вече жертви. И свидетели на неща, които надминават най-ужасяващите ни кошмари. В техните спомени са се запечатали такива моменти – когато ги разстрелват, а те оцеляват по някакво чудо; когато изгарят цялото село; убиват семейството пред очите им; косите на мъртвата майка и пелените на убитото бебе горят… Когато немците отвличат вагони с деца в Германия и източват кръвта им, защото вярват, че е особено ценна за ранените на фронта. Иде ти да виеш – да виеш от ужас и безсилие, от изумление пред безграничната жестокост.

Ако трябва да прочетете само една книга, за да си обясните войната, то не бих намерил по-добро предложение от този сборник. Твърде вероятно е да не ви понесе. Може би ще ви разплаче и няма да успеете да продължите. Но успеете ли, ще ви преведе през такъв личен холокост, че ушите ви дълго време ще звънтят от преживяното.

След такава първа среща със Светлана Алексиевич не ми остава нищо друго, освен да прочета и другите произведения от цикъла „Гласовете на утопията“. „Време секънд хенд“ вече я има и на български, а в скоро време, надявам се, „Цинковите момчета“ и „Чернобилска молитва“ също ще видим и по нашите книжарници, благодарение на изд. „Парадокс“. За които са и големите аплодисменти, че откриха за българската публика автор от такава величина!

Публикувано от Георги

Не беше лесно да прочета тази книга. Отдавна исках да го направя, но все нещо ме спираше. Когато най-сетне се залових с нея, бях впечатлен от чудатия сюжет, с който започваше. Ако „сюжет“ въобще е подходяща дума в случая. Струваше ми се, че нещо вълнуващо предстои да се случи, а това е само въведение. Но страниците се прелистваха, а недоумението ми нарастваше с всяка следваща. Спирах, зарязвах я, дори изминаха месец-два, в които почти бях забравил за нея. И после пак я подхванах… Какво ме накара да продължа ли? Гениалното, което проблясва сред налудничавите халюцинации, бутафорната сатира, трескавия език, фантасмагоричните герои… Гениалното, заради което си струва да устоиш на порива да захвърлиш тази книга, която трудно се преглъща и драска по гърлото.

„Чевенгур“ на Андрей Платонов е на практика неописуема книга. Книга като никоя друга. Бях чел мнения за нея, преди да започна – антиутопия, брилянтна сатира на болшевизма, и прочие, и прочие… Впечатли ме, че минава половин век, преди да бъде публикувана в Съветския съюз. Завършена през 1929 г., тя е отхвърлена от всички издателства. „… но при неоспоримите достойнства на Вашата работа, аз все пак не мисля, че ще я отпечатат и издадат“, пише Максим Горки на Платонов. И се оказва прав. „Чевенгур“ става част от „задържаната“ литература, заедно с „Доктор Живаго“ на Пастернак, „Живот и съдба“ на Гросман, „Ние“ на Замятин, които „избухват“ едва в периода на „перестройката“, заедно със свободата, която започва да клокочи в Съветска Русия.

Чета и си мисля – каква дързост, каква налудничава смелост трябва да е притежавал Андрей Платонов, за да си помисли, че подобна книга може да се появи в империята на Сталин! С целия си неизбродим талант той рисува изключителна гротеска на всичко скъпо за съветската пропаганда. „Чевенгур“ със замах скъсва плакатите на установените митове и показва през криво огледало руското селячество – оскотяло, полуживо и люшкащо се на вятъра в абсолютна мизерия; болшевишката революция – пародия на самата себе си; и не на последно място комунизма – не като възвшена идея, каквато управляващите поднасят на масите, а като мистично физическо усещане и състояние, съзерцание.

Сюжетът е странен и се точи мъчително, затормозен от халюцинациите, в които се превръщат описанията на Платонов. Героите му са неописуеми гротески – революционер, пришил в шапката си портрет на Роза Люксембург; обременен от наследствена обреченост млад комунист; карикатурните водачи на захвърленото в степите градче Чевенгур и още неколцина груби, полуумни болшевики. Общо дванадесет на брой – апостолско число, което едва ли е случайно. И сред цялата непонятност Платонов е безпощаден в разсъжденията си, които подписват присъдата на цялата книга. Понеже съм безсилен да структурирам мисълта си в истинско ревю, ще ви поднеса няколко от тях натюр.

За революцията:

„В душата си той обичаше незнанието повече от културата. Невежеството е чиста нива, където може да се отгледа растението на всякакво знание, но културата е вече тревясала нива, където растенията са изсмукали солите от почвата и където вече нищо няма да израсте. Затова Дванов беше доволен, че в Русия революцията оплеви до шушка онези редки обрасли места, където имаше култура, а народът, какъвто си беше, такъв си остана, като чисто поле – не нива, а празно плодородно място“.

За властта:

„Живея си и си мисля: нима човек за човека е толкова опасен, че между тях непременно трябва да стои властта? Точно от властта идва и войната… Вървя си аз и си мисля, че войната е нарочно измислена от властта, обикновеният човек не може така…“

За комунистите:

„Ковачът престана да говори, защото се сети, че пред него стои също такъв странен човек, каквито са всички комунисти – уж нормален човек, пък действа срещу простия народ“.

„Новият закон се хареса на Копьонкин и той се заинтересува дали може да се организира съветска власт на открито място – без постройки.

– Може – отвърнаха неговите мислещи събеседници. – Трябва само наблизо да има беднотия, а  някъде по-далече – бяла гвардия“.

За руските села:

„Дванов си спомняше много села и градове и много хора в тях, а Прокофий пътем с паметта на Александър му сочеше, че скръбта в руските села не е мъка, а обичай, че отделеният от бащиното домакинство син никога вече не идва при баща си и не скърби за него, синът и бащата не са били свързани от чувството, а от имуществото; рядко ще се намери някоя странна жена, която да не е задушила през живота си поне едно свое дете, и то съвсем не от бедност, а за да може още да си поживее свободно и да се люби с мъжа си“.

Но ако има нещо, в което геният на Платонов да блести наистина неустоимо, това не е сатирата на бутафорния комунизъм, на революцията и на руския селянин, а шокиращото описание на природата. Не помня някъде да съм срещал подобни сочни природни картини, които въздействат на всички сетива едновременно. Картини, които сякаш са плод на нечий трескав наркотичен сън. Природа, която шества из страниците като господар – над всичко и над всички.

„Дванов усети мирния аромат на село – миризма на изгоряла слама и топло мляко – и от този аромат го заболя коремът; вече не можеше да изяде дори щипка сол. Той се уплаши, че ще вземе да умре в големите топли ръце на селото, да се задуши в дъха на мирните овчи кожуси на хора, които побеждават врага не с ярост, а чрез струпване накуп“.

Властелинът, централният образ в този болен свят, е слънцето. Всемогъщото слънце, под което хората са инертни, безволеви, умиращи като мухи или безмълвно вгледани в себе си. Чакащи нещо или някого. Слънцето е волята, почти религиозно описана от Платонов.

„Мъглите гинеха като сънища под острото зрение на слънцето. И там, където през нощта беше страшно, се простираха осветени и бедни пусти пространства. Земята спеше разголена и мъчителна като майка, от която се е смъкнало одеалото. По степната река, от която блуждаещите хора пиеха вода, като насън още пълзеше мъгла и рибите, очакващи светлината, плуваха с ококорени очи по самата повърхност на водата“.

Само прочетете това изречение. Невероятно е! А сега си го представете:

„Слънцето сияеше над града и степта като единствен цвят сред безплодното небе и с раздразнения натиск на презрялата си сила набиваше в земята светлата жега на своя цъфтеж“.

Като се замисля, при Георги Божинов за първи път срещнах удивителни описания на природата, които ме поразиха. Платонов обаче е на друго ниво. Като с четка на импресионист той създава картини, които излъчват емоции, имат свои чувства, запълват пространството с вибрации:

„Над тях като на онзи свят безплътно се влачеше луната, вече превалила към своя залез. Нейното съществувание беше безполезно – от него не живееха растенията, под луната мълчаливо спеше човекът. Слънчевата светлина, която озаряваше отдалече нощната сестра на Земята, съдържаше в себе си мътното, горещо и жово вещество, но тази светлина достигаше до луната вече прецедена през мъртвата дължина на пространството, всичко мътно и живо се разсейваше от нея по пътя и оставаше само истинска мъртва светлина“.

Завършвам книгата със смесица от емоции, които не ми дават мира. Колко прочита са необходими, за да обхванеш всички посоки на тази книга, да разлистиш всичките й пластове и да уловиш скритите в нея послания, закодираната символика, религиозните препратки, замаскираните остриета на безпощадна критика и огорчение от действителността на революцията. Това ли е тя, това ли е обещаният комунизъм, пита Платонов чрез своите герои. И си отговаря:

„Тук, Фьодор Фьодорович, не се намира комунизъм, тук живеят хора, не можем ги курдиса, докато сами не се подредят. Аз по-рано мислех, че революцията е локомотив, а сега виждам, че не е“.

И за финал едно пророчество, което се осъществява отново и отново:

„Историята е тъжна, защото е време и знае, че ще я забравят“

Публикувано от Георги

В края на 2016 г. едно обещание ме караше да очаквам с нетърпение новата година – обещанието скоро да видим на български език обявената за най-добра книга в категория „Young adult fiction“ на Goodreads – „Salt to the sea“на Рута Сепетис. От „Сиела“ се бяха заели със задачата да представят и на българския читател един автор, преведен вече на над 50 езика и достигнал световна известност най-вече заради базираните си на исторически събития художествени произведения.

Началото на годината се проточи, дойде пролетта и тъкмо бях насочил фокуса си към детски книжки, когато се появи корицата на българското издание. Създадена от художника Дамян Дамянов, корицата максимално се доближава до оригинала, илюстрирайки драматизма на романа. „Сол при солта“ на Рута Сепетис те грабва за гърлото още от пръв поглед – в разпененото море, на фона на надвисналите облаци плува спасителен пояс… празен. Няма място за излишни илюзии по отношение на трагедията, която ви очаква зад страниците.

Коя е най-голямата морска трагедия, за която се сещате? Вероятно „Титаник“ изниква в съзнанието на повечето хора. Легендата, в която се е превърнал презокеанският лайнер, вълнува човечеството повече от 100 години. „Титаник“ завлича на дъното на океана близо 1500 души през 1912 година. В самия край на Втората световна война, на 30 януари 1945 г. съветска подводница торпилира немския пътнически кораб „Вилхелм Густлоф“, претъпкан с 10 хиляди евакуиращи се от Източна Прусия германци, огромната част от тях цивилни. В ледените води на Балтийско море загиват близо 9000 души, около 5000 от тях деца. Цифрите звучат шокиращо, нереално, ужасяващо. Но „Вилхелм Густлоф“ никога не се превръща в „Титаник“. Краят на войната е близо, а победителите не ги съдят…

С тази неописуема човешка драма се е заела Рута Сепетис в своя роман. Самата тя дъщеря на емигранти от Литва, избягали в Америка от смъртоносната прегръдка на Сталин, Сепетис вдъхва живот на излючителната драма, разиграла се в Източна Прусия в началото на 1945 г. Милиони хора, спасяващи се кой както може от настъпващите орди на Червената армия, които грабят, убиват, изнасилват и тъпчат с веригите на танковете си всичко по пътя си. Сред тях срещаме героите на този драматичен роман – младата литовска сестра Йоана, изоставила семейството си и родния край; обгърнатия от мистерии Флориан Бек, прусак с твърде много въпросителни около него; бременната млада полякиня Емилия, която ревниво пази своята мрачна тайна; промития от хитлеристка пропаганда младеж Алфред Фрик, живеещ в своите илюзии за величие. Всички те говорят от първо лице и страница след страница изграждат напрегнатата картина на една предстояща трагедия. Този нетрадиционен авторски похват малко накъсва повествованието, но пък дава една много по-широка перспектива, създава живост, многогласност и различна динамика. Накъсването вероятно е умишлено, многогласието също – говорим за преселението на над два милиона души, панически бягащи от Червената армия, читателят трябва да усети тази стихия, за да потъне в нея.

Йоана, Флориан и Емилия са част от случайно събрала се по пътя група, която си помага, за да оцелее. В нея има и второстепенни герои, на които Сепетис не е дала думата, но някои от тях са очарователни. Като възрастния обущар, когото всички наричат „Поета на обувките“. Той винаги гледа хората в краката и по обувките им успява да научи за тях много повече, отколкото от думите им. Великолепен образ, който се превърна в личния ми фаворит от целия роман. Не така стоят нещата с младия националсоциалист Алфред Фрик – от опита на авторката да му вмени всички негативи на хитлеризма е пострадала неговата автентичност и той просто играе ролята на лошия, без обаче да изглежда реален.

Събирателната точка на всички тези разнородни образи, както сигурно се досещате, е „Вилхелм Густлоф“. Корабът, който се отправя на своето финално пътуване, за да отнесе на дъното хиляди хора в един забравен трагичен епизод на войната. Сепетис е сравнително щадяща в описанието на подобна задушаваща с мащаба си трагедия. Атаката от торпедата идва ненадейно, потъването е бързо, смъртта на хилядите е просто статистика. Но има моменти, от които кръвта се смразява – картината на замръзналите в поясите си дечица, осеяли с телцата си развълнуваното море трудно може да се изличи от съзнанието.

„Сол при солта“, сигурен съм, ще развълнува дълбоко младите читатели, докосващи се за пръв път до това слабо познато събитие. И ще ги накара да се заровят в гугъл, да потърсят повече информация – за „Вилхелм Густлоф“, за най-мащабната в историята операция по преселение на хора – операция „Ханибал“, за „славната“ Червена армия, плячкосала и изнасилила цяла Източна Европа в края на Втората световна война, за Кехлибарената стая (защото Сепетис е сложила и щипка загадъчен елемент в историята). Неща, които няма да открият в учебниците, но които са важни, за да осмислим настоящето, а и бъдещето на Европа. И да си отговорим на някои въпроси.

За трагедията с „Вилхелм Густлоф“ пише доста живописно и нобеловият лауреат Гюнтер Грас в книгата си „Рачешката“, ревю за която можете да прочетете в блога. А на мен остава надеждата скоро на български език да видим и „Between Shades Of Gray“, първата книга на Рута Сепетис, която разказва за трагедията на прибалтийските народи, „присъединени“ към Съветския съюз през 1941 г. „Сиела“, вие сте!

Публикувано от Георги

Книгата вероятно ще ви хареса, ако сте фенове на:

Антъни Доер – Светлината, която не виждаме

Маркъс Зюсак – Крадецът на книги

Историите за Мечо Пух и неговите приятели от Голямата гора са от онези, които живеят вечно. Те са универсални и колкото и поколения да се сменят, най-доброто мече в целия свят продължава да радва големи и малки читатели. 90 години след излизането на „Мечо Пух“ от А. А. Милн Голямата гора е все така привлекателно място за любителите на простички житейски мъдрости и за онези, които вярват в приятелите и в доброто. Преди време ви разказахме за продължението на оригиналната история, написано от Дейвид Бенедиктъс със заглавие „Завръщане в Голямата гора“. В него художникът Макс Бърджес беше сътворил страхотни илюстрации в стила на Ъ. Х. Шепард, обезсмъртил образа на Пух и неговите приятели преди близо век. Ето че е време и за второто официално продължение на историята, отново с логото на изд. „Егмонт“ – „Най-доброто мече в целия свят“.

Книгата е дело на четирима автори – Пол Брайт, Брайън Сибли, Джийн Уилис и Кейт Сондърс, и се състои от четири различни истории за всеки сезон от годината. Мястото, разбира се, е добре познатата на всички Голяма гора, а героите са същите – вечно тъжното магаренце Йори, плашливото животинче Прасчо, многознайкото Бухала, игривите Кенга и Ру, забързания Зайо, подскачащия Тигър и, разбира се, добрият стар Пух. Четенето на всяка от историите е като истинска терапия – зачиташ се и изключваш от забързаното ежедневие, намаляваш оборотите до минимум и се потапяш в прекрасния свят на Голямата гора. Там понякога дебне дракон сред есенните листа, а първият сняг може да доведе неканен и необичаен гостенин… напимер пингвин. Там понякога пролетта кара дори Йори да се усмихне, заблуждавайки всички, че има друго магаре в гората. А най-забавно е, когато всички заедно, с огромен ентусиазъм тръгнат на приключение в търсене на нещо абсурдно. Не си мислете, че Голямата гора е източник само на щастливи емоции и глъчка. Там може да има неща, които плашат… е, поне малки животинчета като Прасчо. И непознати неща, които озадачават. Мда, пак Прасчо. Но винаги се появява решение на всяка ситуация, а за капак – и гърненце с мед. Или две. Или няколко. А когато нещо непознато и неразрешимо развълнува нашите приятели, идва Кристофър Робин, който с обич разкрива загадките пред своите любимци. Да, всяка история си има своя Кристофър Робин. А аз се замислих как някога виждах себе си в образа на Йори – интровертен, малко тъжен може би… Сега… Сега ситуацията е различна. Вече съм Кристофър Робин.

Знаете ли, чудесно е да бъдеш Кристофър Робин за някого!

Благодарности на „Егмонт“, които отключиха красиви емоции с това издание.

Публикувано от Георги

Може би най-трудно е да се напише книга за възпитание на бебета и малки деца, тъй като всеки има своите разбирания, принципи и индивидуални цели, които рядко се припокриват с тези на обкръжаващите го родители. Въпреки това името Мария Монтесори вдъхва доверие или най-малкото – пробужда любопитство у съвременните родители, макар самата тя да започва и усъвършенства практиката си в началото на миналия век. Ето защо книга с подобно заглавие – „60 занимания с моето бебе по системата Монтесори“, макар и написана от съвременен автор, веднага отключва желанието да посегнеш към нея и да се запознаеш със съдържанието.

Смятам, че заглавието е подвеждащо. Искам да изчистя това, преди да ви разкажа подробно за съдържанието, тъй като ми се струва важно. Нека очакванията ви не са за реални 60 занимания, които имат коренна разлика, а по-скоро за 60 и повече съвета, препоръки, идеи и – да – предложения за игри с малкото човече. В началото много от „заниманията“ всъщност са идеи за това как сами да направите въртележки над леглото на бебето (което всъщност в книгата отсъства, защото според правилата на Монтесори леглото е заместено от дюшек или килимче на земята), която да отговаря на неговото физическо развитие и интереси. Други от „заниманията“ пък са просто обяснения за характерните особености при растежа на бебето и какви емоционални и психически въздействия могат да му помогнат в изграждането му като пълноценна личност на по-зрели години.

Лично аз не смятам, че бих се наела да правя въртележка всеки месец от развитието на бебето си, макар в книгата да е описано подробно как да свършите и тази работа. Оставям я на онези от вас, които по принцип обичат да се занимават с пъстроцветни хартии, ножици, форми и сглобяване. Това, което е ценно за мен от тези съвети, е информацията в кой месец какви цветове и форми привличат новороденото. Тук се сещам и за нещо друго: различните идеи не са представени хронологично, а са доста разбъркани – първоначално всичко е наред: първи месец, втори месец, трети месец и т.н. Стигате обаче до идея, подходяща за дете над годинка, след което отново се връщате на идея за дете на осем месеца и така прескачате от възраст на възраст до самия край. Една идея от мен: ако сте харесали част или повечето от идеите, отбележете с лепящи листчета къде за каква възраст става въпрос и когато тя настъпи за вашето бебе, разгледайте съответните предложения.

Книжката е малка, пълна с фотографии и с доста оскъден текст, което ще е голямо облекчение за заетия родител, който просто иска нещата да му се казват в прав текст и как точно да ги свърши. У мен се породи любопитство за повече информация, макар много от философията, залегнала в метода на Монтесори, да ми е позната и от други автори и книги. В написаното от Мари-Елен Плас наистина ще откриете приятни хрумки, които от своя страна може да ви подсетят и за други занимания, които да измислите сами и да дообогатите. Най-важното за мен е разбирането, че на детето трябва да се дава свобода, така че да изгради своята индивидуалност и да цени своята независимост, което, мисля си, ще изисква от вас много повече усилие, търпение и отдаденост. Поне 6000 пъти по 60!

Девора

Българинът, както знаем, разбира най-много от две неща – футбол и политика. И в двете е почти еднакво зле, доказва го има-няма през две години. Докато българката, и в това няма никакво съмнение, е най-веща по темата „деца“. Информационната епоха направи тази „вещина“ особено показна и с нея вече не са запознати само съседките от блока и кварталната детска площадка, а не знам си колко стотин хиляди потребителки в БГ мама, стотици фейсбук приятели и хиляди себеподобни в тематични групи из социалните мрежи. Така да се каже, да разбираш от деца стана вайръл.

Не се изисква много – изпльокваш едно дете и вече си Халеси, Мадър ъв Драгънс, Богородица Троеручица, Мария Магдалена, Екатерина Медичи и Майката на всички неща, единствено притежаваща Непоклатимото Познание. Изказваш се по всяка тема като последна инстанция и имаш всички необходими (предимно онлайн) инструменти да дисеминираш това Познание повсеместно.

И тук идва въпросът как го правиш. Правиш ли го въобще добре? В смисъл на интересно, полезно, забавно. Или се ограничаваш до евъргрийн шаблони от типа „ние с бебка като си вадихме международен паспорт…“ и „а пък ние вкъщи вече сами си търсим гърнето-о-о…“. В какофонията от подобни евъргрийни има две женици, които се открояват много рЕзко на общия фон. Вероятно сте ги чели. Става въпрос за Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, създатели на сайта „Майко мила“ и основни мастърмайндове (ка’и честно, как звучи това в мн. ч.!) на книгата „Да оцелееш като родител“, събрала 41 истории за родителството и последствията от него.

Едва ли бих припарил до книга с подобно заглавие преди време, но и при мъжете трака един биологичен часовник, който с времето прави доста плашещи мисли да изглеждат съвсем поносими, дори привлекателни. Така от чисто любопитство бях попрелистил „Ръководство за оцеляване на младия татко“, а изправен пред непосредствената перспектива на оцеляването, съвсем доброволно посегнах и към книгата на „Майко мила“.

Вижте сега… Смях се много. Ама много. Признавам си, далеч не бях подготвен за някои детайли, а сега, като се замисля, спокойно бих могъл да не ги чета и с удоволствие бих изтрил някои от тях от паметта си, но „Да оцелееш като родител“ крие страшни попадения. Историите на Елисавета и Красимира са… как да кажа… чудиш се да се смееш или да плачеш. Как се качват 60 килограма по време на бременност, как се уведомява бащата по фейсбук, за кого бият хормоните, как се опикава жаба вместо тест за бременност (добре ме чухте!)… имам чувството, че когато не се смеех, просто гледах оцъклено и се пулех на страниците. Нормални (вероятно) житейски истории, но написани с толкова хумор, при това от хора, които знаят какво правят. В смисъл, личи им. Работили в медии, в рекламни агенции… не са случайни тези неща.

Същото обаче не може да се каже за всички автори, чиито текстове кротко се кипрят в сборника. Някои хора просто не пишат толкова добре. Други прекаляват с опита за оригиналничене и това пресолява манджата. Има и текстове, които – без да са лоши, напротив – малко стряскат. Историята за корупционната схема с осиновяването на дете, от която губиш вяра в бъдещето на тая държава, небрежно стои между силно хумористични изблици. Някъде по средата се появява и статия, в която из цели 4 страници някакво майче обяснява как не кърми по собствено желание и как хората я гледали лошо заради това, натяквайки колко били лоши тези хора (причината ЗАЩО все пак не кърми така и не става ясна). Има статии, които те приковават към земята с хладнокръвното описание на бруталната българска действителност – за родителите на деца в неравностойно положение и за това колко път има да извървим, докато се наречем нормална държава. Има и такива, които блестят от полезност – материали на експерти, лекари и акушерки – за ваксините, за рисковете от вегетарианска диета на детето (да, има и такива патологични случаи на родители!). Но цялото това разнообразие – стилово, тематично, емоционално – създава малко разнопосочни реакции. Ни е рак, ни е риба. Хилиш се на една статия, преглъщаш болезнено на следващата, отегчаваш се до смърт малко по-натам. Личи си, когато четеш статия на Елисавета или Красимира, и когато авторът е друг. Не знам доколко този формат е оптимален, но лично аз бих предпочел малко консистентност на прочетеното – ако ще се смеем, да се смеем, ако ще преглъщаме… Но пък от друга страна, може би някои от сериозните и по-болезнени теми никога нямаше да стигнат до по-широка аудитория, ако не бяха внимателно „пробутани“ измежду вървежните хумористични истории.

Като цяло, палци горе за това упражнение, което, сигурен съм, ще намери хиляди доволни читатели. А Елисавета и Красимира може да решат да спретнат и още някоя книга, този пък не в ансамбъл, а в дует. Много са добри и много им се получава, ще ги чета с интерес и в бъдеще!

А като казах бъдеще… време е да проверя на практика „оцеляването“ като родител. С това ревю казвам чао на волните и безгрижни дни като неангажиран с памперси блогър и се посвещавам на малката си дъщеричка поне докато не се науча да съчетавам нещата. Сбогом, книги за Третия райх, добре дошъл, заеко Питър!

Публикувано от Георги

Да пишеш ревю за книга за грим, при това книга, отдавна извоювала своето почетно място в библиотеките на гримьорите и ентусиастите, не е лесно, а още по-малко – нужно. Въпреки това, за тези от вас, които се интересуват, но не са попадали на това заглавие, ще вметна няколко думи за Making Faces на Kevyn Aucoin. Авторът е известен гримьор, работил с най-големите холивудски звезди, променяйки визията им и задавайки нови течения в практикуването на изкуството на макиажа. Може би това го вдъхновява да създаде Making Faces, където редом със звездите, трансформира и съвсем обикновени хора от своето обкръжение. Вече остарели, но въздействащи фотографии, представят крайния резултат, а интуитивните илюстрации, допълнени от текст, който обяснява стъпка по стъпка всеки детайл по грима, превръщат книгата в съвършен наръчник за гримиране и учебник.

Кевин си отива от този свят твърде рано, далеч преди да успее да разгърне целия си потенциал. Към днешна дата продуктите с неговото име са синоним на качество – качество, което той залага в разработването им и което е изградил с перфектната си работа. В книгите му пък можем да се докоснем и до неговата същност, тъй като личните истории и наблюдения вървят ръка за ръка със съветите кога да нанесете спиралата и как да промените формите на лицето. В грима Акуан открива свободата да изразиш себе си и то по толкова начини, колкото намериш за удачно. Със сигурност това, че е хомосексуален, играе голяма роля за желанието му да поставя справедливостта и равенството пред всичко, но неговото послание е много по-всеобхватно и не засяга единствено сексуалната ориентация и правото на свободното ѝ изразяване. Чрез своето творчество той дарява красота на всеки, който пожелае да се протегне към нея.

Препоръчвам книгата на всички, които имат интерес към визажистите-икони, тъй като тя разкрива много за автора си, но и на всички, които се интересуват от различните техники в грима, макар някои от тях съвсем да не са на върха на славата си към този момент. Тоест: препоръчвам я на всички, които искат да имат по-дълбоки познания за макиажа, за това как се постигат различни резултати с разнообразни техники и въобще за всеки, който е повече от любопитен.

Девора

Ако искате да притежавате нещо по-модерно и съвременно, заложете на предложенията от Борис Ентруп в „10-Minute Makeup“ ето тук
Ако пък искате да се запознаете много по-подробно с историята на грима, не толкова с техниките, определено не пропускайте книгата на Лиса Елдридж „Face paint“ с ревю тук

Имам особено силно влечение към авиацията и не случайно цял рафт в библиотеката ми е посветен на книги за летци и бойни самолети, които кротко си съжителстват с подбрани авиомодели. Всеки фен на хвъркатите машини обикновено си има любима „тема“. Моите са две – Въздушните войски на Царство България и т. нар. Luft’46, футуристичните реактивни проекти на Третия райх. Години наред прекарвах голяма част от свободното си време в четене на статии, разглеждане на чертежи и сглобяване на авиомодели, илюстриращи великолепните, надминали времето си бойни самолети на германската инженерна мисъл от края на войната. Някои от тях така и не напуснали чертожната дъска, други останали на ниво прототип, трети – сглобени частично, а четвърти – като изумителния Messerchmitt Me-262, „народния“ Heinkel He-162, бомбардировача Ar-234 или ракетната „бълха“ Me-163, дефилирали в небето над Германия в самия край на Втората световна война.

Ето защо, когато разбрах за предстоящото излизане на български на книга, посветена на тези Wunderwaffen, ме обзе ентусиазъм. Зачаках с нетърпение.  „Тайните оръжия на Хитлер“ на Хосе Мигел Романя се очертаваше да излезе като част от отдавна изоставената поредица „Historia incognita“ на „Сиела“. Простих замяната на оригиналната корица, на която блестеше призрачна архивна снимка на футуристичния Horten Ho-229, защото Живко Петров беше направил достатъчно добра алтернатива за българското издание. Търпеливо изчаках излизането на книгата и зачетох с интерес…

Не зная колко от вас са запознати в някаква степен със секретните оръжия на Третия райх, но темата е истински океан. Океан, в който авиационните достижения са само част, да кажем, черешката на тортата. Дръзките творения на германската инженерна мисъл обхващат иновации като реактивните и ракетни двигатели, прибори за нощно виждане, управляеми ракети, усъвършенствани подводници, непознато до този момент стрелково оръжие. Немският учен Вернер фон Браун, който създава прочутите „оръжия-чудо“ V-1 и V-2, след войната става част от американската космическа програма. Първият реактивен изтребител е немски, първият пуснат в серийно производство – също. Рекордът за скорост през Втората световна война принадлежи на малкия и своенравен самолет с ракетен двигател Me-163. Достиженията на Третия райх по отношение на напредничавите технологии е безспорен. Заимствани от реактивните самолети на Luftwaffe са най-популярните следвоенни реактивни изтребители на САЩ и СССР – F-86 Sabre и МиГ-15.

Темата е изключително интересна и предизвиква удивление у всеки, който се „сблъсква“ за първи път с удивителните изобретения на Третия райх. Книгата на Хосе Мигел Романя обаче се оказа далеч от очакваното ниво и твърде, твърде далеч от приемливото за подобно изследване. Всъщност, за „изследване“ трудно можем да говорим – около половината от текста на испанеца представлява заемки от други книги. При това безогледно, щедро цитиране, същественият авторски принос се губи изцяло – така и не видях добавената стойност и смисъла от създаването на още една книга по темата. Горчивият привкус става още по-горчив от невероятната хаотичност, която цари в на пръв поглед тематично подредената книга. Романя не се колебае да прескача през годините, да говори за самолети, разработени в самия край на войната и след това да се връща на предвоенните прототипи, да сравнява машини с модели, които дори не е споменавал до момента, с обяснението „на това ще се спрем в глава шеста“ или нещо подобно. Опитвам се да се сетя за поне нещо положително в цялата каша, забъркана в това издание, но освен близо 50-те страници, посветени на Me-262, които вероятно са най-подробният текст за този самолет, излизал някога на български език, не мога да намеря нищо.

За съжаление, Хосе Мигел Романя не е единственият „за бой“ от всички, замесени в „Тайните оръжия на Хитлер“. Потресаващ превод, липса на каквато и да било редакторска намеса, илюстрации като от неловки опити на четвъртокласник да намести в Paint снимка на пластмасов авиомодел върху еднотипен небесен фон с облачета… Всичките ми опити да прочета някоя глава гладко и без запъване пропаднаха в поредица от сблъсъци с едно или друго неразбираемо словосъчетание. И тук правя уточнението, че дори не говоря за техническите неточности. Смисловото изкривяване просто боде очите. Сериозните книги с толкова специализирана тематика обикновено си имат консултанти, експерти по темата, чиято роля е да помогнат на преводача и да предотвратят появата на абсурди. Липсата им води до фрапантни фрази като „наземна опора на крилата“. Съзнавам напълно, че за издателите е било предварително ясен твърде ограниченият таргет на подобна книга, затова вероятно са спестили пари и усилия точно в това издание. Но на всеки, занимаващ се с книги, трябва да е ясно, че именно читателите на по-специфични и тясно профилирани теми са чувствителни към немарливостта и склонни да вдигат справедлив вой. А реактивните самолети на Третия райх не заслужават подобно отношение.

Въпреки голямото ми желание и първоначален ентусиазъм, дори не успях да дочета книгата докрай. Сбъркана е на толкова много нива, че е на практика нечетима. Ако приемем, че има два вида читатели, то присъдата е следната – тези, които разбират от темата, ще са в потрес от качеството; онези, които си нямат и грам представа, ще се объркат в целия миш-маш от неуредици. Колкото и да ми е болно, вече мога да прозра близкото бъдеще – „Тайните оръжия на Хитлер“ след време ще се търкаля в намалените кашони с преоценени книги в книжарниците.

Публикувано от Георги

Наистина се надявам да не пропуснете тази книга. Било то поради хитови заглавия, които греят от всяка витрина, или просто защото издателското резюме на гърба не обещава вълнуващ и изпълнен с обрати сюжет. Корицата ще помогне за това. Изчистена, стилна, прекрасна. Името на Дино Будзати – излишно е да коментирам.

„Татарската пустиня“ е поредното силно заглавие във все още малката колекция на младото издателство „Лист“. Книга, в която се влюбих от пръв поглед. В корицата, в шрифта, в начина, по който хлътнах по стъпките на автора, в редакторския послепис.

Като стана дума, прочетете думите на редактора, преди да започнете книгата. После ще ги прочетете отново, сигурен съм. Ще ви е полезно в опита да си обясните през какво точно сте минали току-що. Ако трябва да резюмирам сюжета на „Татарската пустиня“, бих казал точно две изречения: „Млад офицер е изпратен на служба в изолирана крепост, където никой не иска да отиде. Въпреки това той не иска да си тръгне оттам„. Лесно ще се досетите за това още в началото на книгата. Сюжетът обаче далеч не е всичко. Вълнуващото в книгата на Дино Будзати е онова чувство на обреченост, изкристализирало в доброволно отшелничество, което може да завладее един млад мъж по стечение на обстоятелствата. Можете да наречете „Татарската пустиня“ антивоенен роман и ще сте прави. Донякъде. Почти страховито Будзати пресъздава духа на военщината, на вездесъщия устав, излъскан до фанатизъм сред студените стени на Крепостта. Но срещу войната ли наистина е насочена тази алегория?

„Навярно всичко се роди в редакцията на „Кориере дела сера“, разказва Будзати в свое интервю. „От 1933 до 1939 година тук всяка нощ вършех тежка и еднообразна работа. Минаваха дни, месеци, години и аз се питах дали и занапред животът ми ще продължи все така, дали надеждите, младежките мечти полека-лека ще атрофират, дали ще дойде очакваният голям случай, или не. А край себе си виждах хора – някои млади като мен, други по-възрастни – носени от същата мудна река, и се питах дали и аз един ден ще се озова в положението на моите колеги с побелели коси, вече пред пенсиониране – мрачни, незабележими труженици, обречени да оставят след себе си само блед спомен“.

Ужасът от еднообразието в прозаичната работа кара писателя да сътвори своята „Татарска пустиня“. Това е неговата Крепост, от която трудно можеш да се измъкнеш, ако позволиш да те обсеби. Ако превърнеш рутината в ритъм на сърцето си. Като си помисля, актуалността на тази книга е изключителна в днешния свят, където хиляди хора си задават същите въпроси, затворени в стените на своите офисни кутийки.

В неумолима спирала съдбата на лейтенант Дрого, предвидима до голяма степен, ще го доведе до логичния край. Изчистени са всички детайли, които могат да размият картината – врагът е неназован, пустинята също. Така и не разбираме срещу кого е денонощният пост, който обитателите на Крепостта възприемат толкова сериозно. Почти с насмешка приемаме ежедневните ритуали, трескавото „Нащрек!“, което си подвикват войниците всяка нощ на крепостните стени, устременото взиране в далечината в търсене на някакво движение, на някакъв враг. И мнимата увереност, че един ден той непременно ще дойде. Всички са като участници в спектакъл, струва ни се, че всеки момент някой ще щракне с пръсти и войниците ще прихнат да се смеят. Но нищо такова не се случва. Играта на войници се играе със смъртоносна сериозност до самия край.

Брилянтен е Будзати в „Татарската пустиня“. Ще ви стресне, карайки ви да се замислите дали и вие не сте на служба в своята Крепост, дали и вие не играете твърде сериозна игра на войници. И кого всъщност чакате да се появи от далечината на пустинята?

Публикувано от Георги

Интересът към митологията на Севера в съвременната култура е огромен и нестихващ. Извор на вдъхновение за какво ли не. Спомнете си войнствените текстове на американските хеви метъл легенди Manowar или цяла армия от скандинавски метъл банди, кръстени на някое митологично създание (предимно от тъмната страна). Гении като Дж. Р. Р. Толкин черпят огромно вдъхновение в творчеството си от сюжетите и героите на тези северни саги, достигнали до нас едва частично, благодарение на няколко записани текста, оцелели във вековете.

За мен любопитството към митологията на Севера води началото си от тийнейджърските години, когато текстовете на любимите песни по естествен начин насочваха вниманието ми към извора. Той продължи за малко и в университета, когато се промъквах тайно на лекциите в специалност „Скандинавистика“, за да науча нещо повече. Този интерес обаче така и не стана нищо системно, не прерасна в задълбочено познание за необятния свят на Асгард и Валхала, за боговете и великаните, вкопчени във вечна борба. Ето защо, появата на „Скандинавска митология“ на Нийл Геймън дойде като точно онова, от което имах нужда. „Сиела“ бяха достатъчно бързи да издадат книгата на български език, Живко Петров пак е сътворил впечатляваща корица, сега вече мога да наваксам пропуснатото!

Запитвали ли сте се защо интересът към скандинавските митове е толкова голям? Защо не са китайските, арабските, индийските? Защо Валхала е извор на вдъхновение за всички онези метъл банди от Швеция и Норвегия, а не например Витлеем? Геймън дава категоричен отговор на този въпрос. Защото са страшно забавни! Шайка мошеници – това са боговете на Асгард. Тук няма да откриете нравоучителни истории и дълбока поука. На боговете, както ще видите, нищо човешко не им е чуждо. Те ламтят за богатства и дрънкулки, обичат да си погаждат номера и често си служат с измама, за да постигнат целите си или да се отметнат от дадената дума.

Момент… току-що нарекох Один и боговете на Асгард „шайка мошеници“!  Трябва да си дяволски добър разказвач, за да постигнеш такова внушение, когато си служиш с толкова сложна и заплетена материя, каквато е митологията на Севера. И тук аплодисментите са за Геймън, който действително е сътворил страшно увлекателна книга. Казвам го като човек, който я грабна на обяд и не я остави, докато всичките 250 страници не бяха прочетени. Наведнъж. Признавам, на моменти ще се оплетете в многообразието от имена, които ви засипват на всяка страница, но какво да правиш, когато освен богове, хора, чудовища и великани, в този налудничав свят имена си имат дървета, пояси, чайници, игли и всякакви други не толкова одушевени предмети. При това какви имена! Гинунгагап. Гулинбурсти. Гялархорн. Не, не ми е развалена клавиатурата. По-скоро ще си прегризете езика, докато се опитвате да произнесете повечето. А самите истории… О, те са просто забележителни! Изключителна е фантазията на северните народи, способна да пресъздаде такива сюжети. Да им се чуди човек! В основата на всичко са Один, Тор и Локи, измежду които, разбира се, най-големият мошеник е Локи. Кръвният брат на Один е най-хитрият измежду боговете, вечно замисля някаква глупост и заформи ли се нещо неприятно, в основата му винаги е той. Ще разберете как се появява прочутият чук на Тор, как Один губи окото си, ще научите повече за дървото на живота Игдрасил и за змията на Мидгард, ще разберете как северните народи си представят края на света, Рагнарьок. Истинско великолепие, което няма да ви остави да мигнете, преди да изгълтате цялата книга!

До момента не бях чел нищо на Геймън и този първи досег беше направо еуфоричен. Вероятно е заради благодатната тема, но не само. Добрият разказвач прави всяка страница удоволствие. Ще потърся и други негови неща след тази книга.

Публикувано от Георги